Даниел Стийл - Неустоима сила

— Лека нощ, Мередит — рече той простичко, без да откъсва поглед от нея. Без дума или обяснение, тя се доближи до него, целуна го по бузата, обърна се и влезе в стаята си.

— Лека нощ, Кал — пожела му нежно, после, когато той се отдалечи, тихо затвори вратата. Остана да седи дълго в креслото, загледана през прозореца, мисълта й бе само за него. През последните няколко седмици се бяха случили много неща. И тя се надяваше, че независимо дали отново ще работят заедно, той завинаги ще остане неин приятел.

Полетът до Ню Йорк в сряда мина сякаш за миг. Кал спа, а Мередит се отдаде на работа. От офиса й бяха изпратили цяла купчина факсове, преди да отлетят от Париж. Когато се приземиха на летище „Кенеди“, тя продължаваше да ти преглежда.

Кал се събуди и я погледна със сънена усмивка, после се обърна към прозореца. Гумите на колелата току-що бяха докоснали пистата.

— Колко е часът? — попита, сподавяйки прозявката си.

— Два часът местно време. Очакват ни в офиса ми в четири. — Тя знаеше, че ще им отнеме доста време да минат през митницата, да приберат багажа си и да вземат кола до града. — Всички искат да те поздравят.

— Трябва да поздравят теб, Мередит. Надявам се, че си дават сметка за това. — Понякога се тревожеше за нея. Беше забелязал съвсем ясно, че Пол Блек не я цени, и Кал се питаше дали другите й партньори не са по-умни.

— Дават си сметка — усмихна се тя и пъхна документите в куфарчето.

Ала когато се срещнаха със старшите партньори в четири часа, за да определят цената на акциите, всички се здрависваха с Кал и се поздравяваха помежду си. Сред множеството в конферентната зала Мередит бе забравена. Единствено Пол Блек си направи труда да й каже, че е свършила добра работа, но повечето от останалите предпочитаха да разговарят с Кал и със старшите партньори. Бе свикнала с тази ситуация и тя не я шокираше. Това бе мъжко общество, тайно братство, което все още гледаше със снизхождение на заслугите на жените. Като знаеше това, оцени високо факта, че я направиха партньор. Ала по време на един от многобройните им разговори с Калан той й каза, че съвсем не е ясно колко високо ще стигне във фирмата, дори я попита дали вече не е ударила в стъкления таван. За момента обаче тя отказваше да се терзае по този въпрос.

— Мередит е човекът, с когото трябва да разговаряте подчерта Калан пред всички. — Тя е вълшебницата, която уреди всичко. Беше невероятна — повтори той няколкократно, но му се стори, че никой не искаше да го чуе и това го подразни.

Разговорите бяха прекъснати от включването на конферентната връзка с мениджърите по продажбите на всички фирми в обединението, за да договорят последните подробности след проучвателното пътуване. Мередит съобщи на всички, че сделката е била одобрена от Комисията за ценните книжа и фондовите борси и на сутринта, когато борсата отвори, акциите ще се търгуват ефективно. Всички бяха доволни, че заявките надхвърлят размера на емисията, и единственото нещо, което оставаше да се определи, бе размерът й и цената на една акция. Калан се съгласи да се придържа към броя акции, посочени в червените забележки, и да определи цена едва двайсет на сто по-висока от посочената в проспекта, така че в първоначалната търговия, с оглед на огромния брой заявки, цената да скочи рязко и бързо. Мередит нарече този прийом „да оставиш нещо на масата“, знаеше, че това ще вдъхне по-голяма увереност у всички и ще позволи на обединението да се разпусне незабавно. Сделката бе перфектно изпълнена и бе стигнала до идеален завършек, а Калан не се съмняваше, че успехът се дължи на нея, от началото до края.

Той й каза нещо подобно два часа по-късно, когато я закара до апартамента й с лимузина. Кал бе на път за летището, заминаваше за Калифорния. Инициативата им бе завършила, заявките надхвърляха реалното предлагане в съотношение единайсет към едно, търговията започваше на следващия ден, а рекламното съобщение щеше да се появи в „Уолстрийт джърнъл“ в четвъртък. Мисията бе завършила. Ала Калан остана с чувството, че Мередит не получи полагащата й се слава.

— Те на практика не те забелязваха на срещата, Мери — коментираше той с раздразнение. — Какво им става на тези хора?

— Просто са си такива. Не означава кой знае какво. Дават си сметка за успеха ми. Просто не изразяват гласно признанието си.

— Глупости. Те те възприемат за даденост и ти го знаеш. Би могла да провалиш нещата или най-малкото да свършиш работата наполовина. А ти организира всичко първокласно по всяка стъпка от пътя, какво говоря, дори повече от първокласно. Заявките са в повече единайсет към едно именно в резултат на твоята работа. Най-малкото, което можеха да направят, бе да го признаят.