Даниел Стийл - Неустоима сила

Прекараха приятен, спокоен уикенд. В събота се излежаваха до обяд, заспиваха, събуждаха се, а когато станаха, валеше и те решиха да отидат на кино.

Гледаха филм, който и двамата отдавна бяха запланували да видят, а после се разходиха бавно до дома под дъжда, по пътя се отбиха да хапнат сладолед. Обсъждаха дали да не излязат да вечерят хамбургери, но накрая предпочетоха да останат вкъщи, да гледат видео и си поръчаха китайска храна. Като никога от болницата ги оставиха на мира. Той не беше на повикване, нямаше катастрофи, които изискваха присъствието му, когато не беше дежурен. За пръв път от месеци тя дори не докосна куфарчето си.

В единайсет същата вечер си легнаха прегърнати и той изпита ненавист към факта, че на другия ден трябва да отива на работа, а тя — да замине. Щеше да се върне в Ню Йорк в понеделник вечерта с Кал, предвиждаха да останат тук два дни, а в сряда вечерта Мередит пътуваше за Европа. Ала дотогава той щеше да е в болницата и тя се съмняваше, че ще го види. В четвъртък щеше да е в Единбург, в петък — в Лондон, и двамата с Кал щяха да останат там и през уикенда. В понеделник предстоеше Женева, във вторник — Париж, а после в сряда — обратно за Ню Йорк. Така че в крайна сметка нямаше да види Стив през следващите единайсет дни. Бяха свикнали на този стил на живот. Ала неочаквано предстоящата раздяла им се стори цяла вечност.

— След това известно време няма да пътувам, обещавам — тя лежеше до него, сгушена до гърба му, обвила го с ръце.

— Ще те спра от тази работа. Не ме интересува колко пари печелиш, работата ти е ужасно натоварена и отсъстваш прекалено много. Може би вече е време да забавиш малко темпото.

Ала Мередит знаеше, че партньорите й не мислят така. Стив явно искаше да поднови разговора за бебе, но нямаше смисъл, докато тази сделка не приключеше. Бе необходимо да се освободят поне за малко и да разговарят. Според него този въпрос не търпеше вече отлагане, защото напредваха във възрастта. Той винаги бе искал да има три или четири деца, но би се радвал и на едно. Смяташе, че Мередит ще е съгласна поне на това. Можеха да си позволят сестра или детегледачка, ако тя искаше да се върне на работа, след като роди. Мислеше за това, докато лежеше до нея, но не каза нищо. Не искаше да подема сериозен разговор или още по-лошо — спор, просто искаше да й се наслаждава. Смяташе, че тя се страхува да има деца, но ако веднъж решеше да предприеме тази стъпка, той бе сигурен, че ще й хареса.

Тази нощ спаха дълбоко в прегръдките си и когато в шест часа сутринта го събуди звънът на часовника, той с мъка се откъсна от нея. Трябваше да бъде в болницата в седем. Когато излизаше, тя все още спеше и той я побутна лекичко, за да се сбогуват. Мередит стреснато отвори очи. В първия момент не можеше да се сети къде е прекарала нощта. Времето бе минало толкова бързо.

— Ще се видим, когато се върнеш, Мери… обичам те.

— И аз те обичам… ще ти се обадя довечера от Бостън.

Той кимна, целуна я, а минута по-късно тръгна, в чехлите и униформата за работа, за да спасява живота, който други унищожаваха. Понякога имаше чувството, че се бори с вятърни мелници.

Мередит спа до осем, после стана, направи си кафе, прочете вестника и започна да подрежда куфара си. Подготви се и за Европа, знаеше, че по всяка вероятност няма да има време, когато се върне в Ню Йорк с Калан за гастролната презентация. Щяха да са прекалено заети с предвидените инициативи в Ню Йорк. За тях това бе най-важният град, последният, преди да отпътуват за Европа. Искаше да осигурят инвеститори за цялата емисия, преди да тръгнат за Европа и мислеше, има голям шанс това да се случи.

Завърши опаковането на багажа в ранния следобед, а след това не знаеше с какво да се заеме. Не й се правеше нищо сама. А не беше в настроение да отиде в някой музей. Накрая реши, че все пак не е лошо да замине за Бостън по-рано. Можеше да вечеря с Кал, когато стигне там. По-добре, отколкото да остане сама в празния апартамент.

В три часа взе такси до „Ла Гуардия“, хвана самолета в четири, а в шест влезе във фоайето на „Риц Карлтън“. Беше пристигнала преди Кал. Остави му бележка на рецепцията, в която му съобщаваше, че вече е тук, и точно в седем телефонът в стаята й иззвъня.

— Ти направо ме изненада! Кога пристигна?

— Преди около час. — Тя се усмихна, когато чу гласа му. Усети задоволството му, че я чува. — Как мина полетът ти?

— Отегчително. А твоят уикенд?

— Спокоен. Отпочинахме, ходихме на кино.