Даниел Стийл - Неустоима сила

— И защо? — Тя бе озадачена от думите му, макар те донякъде да обясняваха защо децата изпитваха недоверие към нея.

— Не мисля, че тази част от живота ми е тяхна работа — обясни й той искрено. — Не съм имал достатъчно сериозна връзка, за да се налага да представям жената на децата си.

Трудно бе да се повярва, че през осемте години след развода си той не се бе ангажирал сериозно с жена. Започна да си задава въпроси за него и стигна до същия извод, до който бе стигнала и преди това — че той се страхува от обвързване, след като съпругата му го бе изоставила, въпреки твърденията му, че се е възстановил от удара.

Поседяха още известно време във вътрешния двор, наслаждаваха се на благоуханната вечер, а после той я покани вътре в елегантната дневна, пълна с английски антики и прекрасни произведения на изкуството. Няколко минути по-късно икономката им съобщи, че вечерята е готова. Чувстваше се като животно в зоологическа градина, когато двете момичета я заоглеждаха, не можеше да не си зададе въпроса какво ли мислят за нея.

Калан се изправи и се приближи бавно към тях.

— Как мина в училище, деца? — попита ги той непринудено, а Мередит го последва.

— Мразя училището — заяви Анди, но не достатъчно убедително.

По-скоро това бе стандартен отговор, а Джули неохотно обясни, че харесва новата си учителка. Мери Елън замълча.

— В гимназията ли учите? — поинтересува се Мередит вежливо, когато влязоха в трапезарията, а Кал издърпа стола до своя и настани Мередит на него.

— Аз съм в първия гимназиален клас — лаконично отговори Мери Елън и думата, която изникна в съзнанието на Мередит, докато я гледаше, бе нацупена.

Нямаше нищо общо с непринуденото поведение на баща си. Тя бе красиво момиче, но й липсваше живец и заради очевидното отсъствие на сърдечност изглеждаше по-малко привлекателна. Доколкото Мередит можеше да прецени, почти не намираше у нея чар, може би момичето се чувстваше нещастно. Мередит се питаше дали винаги е такава или просто състоянието й се дължи на неочакваната гостенка и на факта, че вижда баща си с чужда жена.

Разговорът по време на вечерята не вървеше, точеше се бавно, децата почти не говореха, а Калан се преструваше, че не забелязва. В крайна сметка Мередит престана да се опитва да ги въвлече в разговор. Единственото, което показаха ясно, без да го казват, беше, че не проявяват интерес да разговарят с нея, дори да отговарят на въпросите й. А и тя самата не общуваше лесно с деца. След известно време вече изобщо не знаеше какво да им каже, стори й се, че и Калан не проявяваше голям интерес към тях. Веднага след десерта помолиха да ги извинят и изтичаха горе толкова бързо, когато той им позволи, че почти се сблъскаха на прага.

— Съжалявам, Мередит — обърна се той към нея да й се извини, когато икономката сервира кафето, а Мередит видимо се отпусна. Беше твърде напрегнато за нея да вечеря с децата. — Струва ми се, че се разтревожиха заради теб. Обикновено не се държат така. Те са добри деца. Мисля, че просто не могат да разберат коя си, нито защо си тук. Ще трябва да си поговоря с тях на тази тема.

— Недей — вежливо се зае да го разубеждава тя, — ако никога не водиш жени вкъщи, не е чудно, че са се притеснили. Това не е ли малко необичайна ситуация? Твоите приятелки не искат ли да се срещат с децата? — За нея начинът му на живот бе странен. Очевидно той си имаше своите недостатъци, след като децата седяха като вкаменени при появата на жена в къщата, независимо че му е само делова партньорка.

— Това, което моите приятелки искат, и това, което получават, са две различни неща — Кал й се усмихна. — Няма смисъл да ги представям, след като не се задържат дълго.

— Това бе страхотно изказване, Кал. Как успя да го научиш наизуст?

— Защото така е от доста време и вероятно ще продължи още дълго. Ако си променя решението, винаги мога да направя нещо. Много по-лесно е да представя някоя жена на децата, отколкото да им обяснявам защо повече не се виждам с нея. Не е необходимо да се тревожат за това.

— Предполагам, че тъй като не споделяш с тях, те са развили чувство на собственост към теб.

Това бе вежливият начин да му каже, че докато седяха на масата, приличаха на малки безмилостни убийци. Погледите им пробиваха Мередит като със свредел цялата вечер и на нея това никак не й бе приятно. На никого не би му било приятно. Ала тя се страхуваше да каже нещо повече. В края на краищата те бяха негови деца и едва ли бе нейна работа да му казва, че не ги възпитава правилно. Предполагаше, че те всъщност са чудесни деца. Бяха здрави и изглеждаха добре, сториха й се интелигентни, но със сигурност не бяха дружелюбни. Всъщност, доколкото усети, се отнесоха към нея с неприязън, особено Мери Елън. Мередит не можеше да не изпитва жалост към жената, която би попаднала в тази обстановка, особено ако обичаше Калан, а това бе възможно да се случи някой ден, въпреки че засега той отричаше.