Даниел Стийл - Неустоима сила

— Изпра ли?

— Не, Стив ме отмени. — Тя се разсмя. — Глези ме.

— Струва ми се, че не можеш да желаеш повече. Няма друг мъж на света, който да е толкова добър… да готви… да пере… да спасява живота на хората… Останалите изглеждаме негодяи в сравнение с него, Мередит. Май започвам да го мразя.

— Истинска щастливка съм — усмихна се тя. — А ти как прекара през уикенда с децата?

— Беше забавно. В събота играхме тенис, а после с Анди — голф.

— Аз имам идеален съпруг, но ти си идеалният баща. Мина й мисълта, че Стив вероятно също би бил идеален баща, ако някога му дадеше възможност да пробва, нещо, което още не бе сторила.

— А ти си най-прекрасната жена — изрече той с тон, който я накара да се изчерви, но Мередит разбираше, че той просто се шегува. Дори по време на пътуванията той никога не се бе опитал да й бъде нещо повече от приятел и тя го уважаваше за това.

— Едва ли. Просто, струва ми се, съм перфектният инвестиционен банкер.

— Супержена. Какво ще кажеш да вечеряш с мен?

— Нямам нищо против. — Именно затова бе пристигнала по-рано.

Разбраха се да се срещнат след половин час във фоайето и да намерят някое ресторантче, където да хапнат спагети или пица. И двамата не искаха да се обличат специално, нито да ходят на официална вечеря.

— Ще възразиш ли, ако съм с джинси? — попита я той, а в нейния глас се усети облекчение, когато отговори.

— Ще ми хареса. — Тя бе пътувала с памучна рокля и сандали и реши, че е подходящо облечена, след като щяха да отидат в пицария.

Ала когато се видяха във фоайето, той все пак изглеждаше като излязъл от реклама. Носеше джинси, чиста бяла риза с навити ръкави, мокасините му бяха лъснати до блясък, а през рамо бе преметнал блейзер.

— Ти ме измами — сгълча го тя, а той я погледна с възхищение. Изглеждаше свежа и млада, невероятно красива.

— За какво?

— Изглеждаш прекалено добре за вечеря в пицария. Има ли случай, в който да носиш тениска или да си размъкнат? — Не можеше да си го представи, както и той не бе в състояние да си помисли, че тя може да придобие занемарен вид.

— А ти, кога за последен път си била раздърпана, Мередит? В първи клас, може би… или преди това? — Тя се засмя на косвения комплимент и двамата излязоха от хотела развеселени, не спираха да говорят, като приятели, в каквито бързо се превръщаха.

Откриха малко италианско ресторантче на няколко пресечки и прекараха остатъка от вечерта, погълнати в разговор за инвестиционните банки и тяхната дейност. Той бе очарован от осведомеността й, с интерес откри колко много я вълнува работата й. В същото време му направи впечатление, че тя изглежда беше овладяла до голяма степен тънкостите и на неговия бизнес. Подхвърляха си информация и мнения цяла вечер, сякаш бяха противници на тенис турнира „Уимбълдън“. Последни си тръгнаха от ресторанта, не искаха да приключват разговора си, но и двамата трябваше да поспят преди презентацията на следващата сутрин.

Мередит знаеше, че Чарли Макинтош, финансовият директор на Калан, е излетял от Сан Франциско същата вечер и щеше да пристигна около полунощ. И двамата се надяваха да се държи по-сърдечно в Бостън и Ню Йорк, и по време на последното пътуване из Европа.

— Снощи имах дълъг разговор с него по телефона — осведоми я й Кал, докато се возеха в асансьора. — Казах му, че наистина трябва да оживи презентацията. Надявам се да ме е разбрал, да е осъзнал думите ми.

Кал обаче не изглеждаше много убеден. Започваше да проумява колко неподатлив е Чарли и че е малко вероятно да промени позицията си в близко бъдеще. Дори в разговора им по телефона предишната вечер не бе спестил критиките си заради превръщането на компанията в акционерна. Приличаше на куче с кокал в уста — не искаше да го пусна, независимо колко настоятелно Калан го молеше да направи това. Калан започваше да се страхува, че позицията на Чарли ще доведе до пълен разрив помежду им. Сподели опасенията си с Мередит, докато я изпращаше до стаята й, а тя го слушаше и кимаше в знак на съгласие, погълната от думите му.

— Понякога е трудно всичко да бъде предвидено. Може би, след като сделката приключи, той ще се обърне на сто и осемдесет градуса и ще те изненада. Надявам се най-сетне ще разбере, че си направил нещо голямо за компанията, което е само в нейна полза. В крайна сметка можеш да използваш акциите си, за да придобиваш други компании. Мисля, че това би му харесало.

— Струва ми се, че точно прекомерното разрастване на компанията е една от причините да се чувства уплашен — отвърна Кал дълбокомислено.