Аркадий Стругацки - Куца съдба

— Ами правилно… — казах нерешително аз. — Прав й път. Егати художествената стойност — няма що…

Той помълча, разтривайки с пръсти кожата над веждите си.

— Пошегувах се, Феликс Александрович — рече той изведнъж, почти виновно. — Разбира се, вие сте напълно прав.

Отново замълча. Мълчах и аз, опитвайки се да проумея в какво именно съм се оказал прав, че и напълно прав. И какъв точно е бил смисълът на шегата. Когато мълчанието стана неловко, дори неприлично, аз казах:

— Е, какво пък… аз да си вървя, може би?

— Да, да, разбира се, много ви благодаря.

— Да си взема ли папката?

— Разбира се, моля ви.

— А може би тя ви…

— Не, не, много ви благодаря. Ние изстискахме от нея всичко възможно.

— Така че аз не трябва да идвам повече? Той вдигна към мен тъжните си очи.

— Винаги ще се радвам да ви видя, Феликс Александрович. Наистина, утре няма да съм тук. Елате вдругиден, ако се наканите.

Не знам какво точно имаше предвид, но на мен тази покана ми прозвуча като заповед. И пак скандалджията-демон се размърда в душата ми, но аз не му позволих да се развихри. Ограничих се с присвиване на раменете и се залових да връзвам ширитчетата на папката. В този момент той каза:

— Да не забравите нотите, Феликс Александрович.

Оказа се, че замалко да забравя на бюрото му тези идиотски ноти. Той гледаше как ги пъхам в папката, как отново връзвам ширитчетата, а когато се сбогувахме и аз тръгнах към изхода, той каза подире ми:

— Не ви съветвам да разнасяте тази партитура из улиците, Феликс Александрович. Всичко може да се случи…

Но аз реших да не уточнявам нищо. Беше ми дошло до гуша от всичко. Направих се на ударен и мълчаливо излязох в коридорчето, като плътно затворих вратата след себе си. В коридорчето нямаше никой.

От института на улица „Банная“ поех пеша към метрото. Вървях бавно, подхлъзвайки се по заледените тротоари, пробивах си път сред блъсканицата от провинциалисти пред модните магазини, минавах сред струпаните на кръстовищата коли, като при това не забелязвах нищо наоколо. Мислите ми непрекъснато се връщаха към разговора със странния ми познайник. Между другото, той така и не каза името си! И как му се удаде това? Странно, странно…

От една страна, уж какво толкова? Срещнаха се двама интелигентни човека. Запознаха се. Е, хубаво, единият от тях не си каза името, а другият се сети за това едва след края на разговора. Това далеч не е най-странното. Двама интелигентни, несъмнено изпитващи симпатия един към друг хора, обменили някои доста отвлечени съображения по повод съвсем банални неща: гениалността, творчеството, литературата и така нататък. Но защо след този разговор в съзнанието ми сякаш са се забили някакви трънчета? Някъде ей тук, зад ушите, сякаш нещо бръмчи. Но какво именно и защо?

Вече в метрото, притиснат между две детски колички (в едната имаше дете, а в другата гумени камери за москвич) аз внезапно съвсем ясно чух през грохота на колелата благия му глас: „Анатоли Ефимович не само искаше да напише тази комедия. Той я написа. А през март петдесет и втора година всичко това се случи в Кукушкино.“

Така. Ето го първото трънче. Отначало го е написал, а после се е случило. Глупости, пълни глупости, причуло ми се е, разбира се. Или е грешка на езика. Най-важното е какво е имало между него и Анатоли Ефимович? И кога всъщност е успял? Анатоли Ефимович, за разлика от огромното мнозинство от колегите ми, беше много затворен, бих казал дори саможив човек. Отнасяше се несериозно към заседанията, дори към най-отговорните. Не посещаваше литературните салони, а и в дома си, Боже опази, не устройваше такива. В Клуба почти не се вясваше, не обичаше алкохол, а хубав чай, приготвен със собственоръчна запарка в домашни условия. На практика не му бяха останали приятели: първите бяха умрели преди войната, вторите — загинали по време на същата, а третите, както той се изрази веднъж, бяха „избрали на хляба мекото“. Всъщност беше самотен и аз всеки път мислех за това, когато виждах в ъгъла на кабинета му купчината неотворени пакети с многобройни преиздания на трилогията му, на онази същата, която бе удостоена с всички мислими лаври — той не подаряваше дори авторските си екземпляри, нямаше на кого да ги подарява.

Всъщност, освен мен, той приемаше в дома си още седем души. Познавах ги всичките и съм сигурен, че никой от тях дори не е чувал за този „Изпитал“. А сегашният ми познайник не само е чувал за комедията, но явно я е чел! Странно, странно… Може би някога, още преди мен, те двамата са били близки, а после са се изпокарали? Но нали той ми е горе-долу връстник, по години би могъл да е син на Анатоли Ефимович. Как тогава са успели?