Аркадий Стругацки - Куца съдба

Не съм против беленето на картофи, защото през това време главата ми е съвсем свободна за други работи. Между другото, никой от познатите ми не може да бели картофи толкова чисто и бързо като мен. Армията, другари! Центнери 22 22 Мерна единица за тегло, равна на 100 килограма. — Бел. ред. , тонове, вагони белени картофи! И какви при това! Гнили, дълбоко замразени, синьо-зелени, целите почернели… А беленето на такива хубави картофки, през мирно време, при това купени от пазара, си е направо удоволствие. И, Боже мой, колко е прекрасно, че вече не трябва да ходя до улица „Банная“!

Измих обелените картофи в три води, напълних тенджерката с вода и нарязах вътре картофите, всеки на две-три парчета. После сложих тенджерката на котлона.

…Кой каквото и да говори, обаче цялото им начинание с определянето на НКЧТ е простотия и прахосване на народни пари. Както повечето дълбокомислени начинания, свързани с литературата и изкуството като цяло. Виж ги ти! Наслагали шкафове за сто хилядарки, само за да докажат, че ако книгите на някой писател се издават, той ще има много читатели, макар че може и да не са чак толкова много; и обратното — ако не се издават, ако точи кучи син го кара само на пост и молитви, тогава този мизерник, този вредител, изобщо няма да има читатели. Или още по-яко: ако се издаде един том, да речем, проза на Александър Сергеевич Пушкин и успоредно се издаде романче на Тоалет Клозетов Клозетич за страстите в леярската кофа, Пушкин ще има много повече читатели. Това, всъщност, е всичко, което той се опита да ми вмени. Е, плюс може би елементарната мисъл, че хубавото е винаги хубаво, а лошото е невинаги лошо…

Или може би не е съвсем така? Или може би не съм разбрал нещо и сега не мога да го проумея? От какъв зор ми намекваше, да беше казал направо какво му трябва, сега аз хич няма да припаря там, а ето че и картофките са готови!

Така, вече всичко беше готово на масата и най-апетитната смес от картофи и червеникаво говеждо вдигаше пара от дълбоката чиния, в кухнята ухаеше на месце и лук, на дафинов лист, в тумбестата чашка беше сипано конячето. И колко хубав стана животът, и хоризонтите станаха по-светли и се озариха от добри предчувствия. Повече от половината сценарий е готов, не трябва да се ходи до ателието за кожено палто и не трябва, не трябва, по дяволите, съвсем няма нужда да се ходи повече на улица „Банная“. Всички дългове са платени преди залез слънце, както обичаше да казва младият господин Коркран.

Изпих чашата до дъно, напълних уста с картофи с месо и протегнах ръка към телевизора.

По първа програма някой стържеше на цигулка. След като се полюбувах известно време на измъченото лице на свирача, превключих на втора програма. Там танцуваше самодейността: развяваха пъстри поли, тракаха с токове, събираха и разперваха ръце и от време на време изпискваха сърцераздирателно. Отново напълних устата си с картофи и пак превключих. Тук няколко души в напреднала възраст седяха край кръгла маса и разговаряха. Ставаше дума за постигнатите рубикони, за решителността някъде да се осигури нещо, за големите работи по реконструкцията на нещо желязно…

Дъвчех картофите, които изведнъж станаха безвкусни, слушах и псувах наум. Телевизорът! Това бляскаво чудо на нашия век! Наистина фантастичен концентрат от усилия, талант, изобретателност на десетки, стотици, хиляди великолепни умове на нашето, моето време! И всичко това, за да могат сега, след като са се върнали от работа, десетки милиони уморени хора като пощръклели да щракат копчетата едновременно с мен, безсилни да решат наистина неразрешимата задача: какво да изберат? Вдъхновения свирач? Или буйната потна тълпа от самодейни танцьори? Или тези унили и скарани с езика специалисти?

Все пак се спрях на свирача. Сипах си втора чаша, отпих и започнах да слушам. Направо някаква зла магия, помислих си. От самото ми детство ме тъпчат с класическа музика. Сигурно някой някъде и някога е казал, че ако човек всеки ден го тъпчат с класическа музика, той лека-полека ще й свикне и занапред няма да може да живее без нея, и това ще е добре. И се започна. Ние копнеехме за джаз, ние бяхме луди по джаза — нас ни задушаваха със симфонии. Ние обожавахме сълзливи романси — върху нас стоварваха цигулкови концерти. Ние умирахме да слушаме бардове и певци на балади — нас ни тровеха с оратории. Ако всички тези титанични усилия за внедряване на музикална култура в съзнанието ни имаха КПД поне като машината на Дьони Папен, щях да живея сега сред познавачи и почитатели на класиката и аз самият безспорно щях да съм такъв познавач и почитател. Хиляди и хиляди часове по радиото, хиляди и хиляди телевизионни програми, милиони плочи… И какъв е резултатът? Гарик Аганян почти професионално познава попмузиката. Жора Наумов досега колекционира музика на бардовете. Съюзния Охльо е нещо като мен: колкото по-малко музика, толкова по-добре. Льоня Шибздата по принцип мрази музиката. Вярно, при Валя Демченко е друго. Той от ранно детство обича класиката и музикалната пропаганда няма нищо общо с това…