Аркадий Стругацки - Куца съдба

Той се устреми като слепец в антрето, натъкна се на стената и с неуверени стъпки пое към кабинета. Там захвърли с две ръце нотите върху бюрото, сякаш това руло хартия го изгаряше, падна в креслото и притисна длани към очите си.

Нозете ми се подгънаха и аз спрях на вратата, подпрял се на касата. Той мълчеше и ми се стори, че това мълчание продължава невероятно дълго. Нещо повече, струваше ми се, че то няма да свърши никога, и у мен се зароди нелепата надежда, че никога няма да чуя онзи ужас, който ми е донесъл Чачуа. Но той все пак заговори:.

— Слушай… — изхриптя той, откъсвайки длани от лицето си и заравяйки пръсти в гъстата растителност зад ушите си. — „Спартак“ пак се издъни! Каква е тая работа, а?

— Колко е часът? — попита сънено Диана.

Виктор свали прецизно със самобръсначката една ивица от сапунената пяна на лявата си скула, погледна се в огледалото и после каза:

— Спинкай, малката, спинкай. Още е рано.

— Наистина — рече Диана. Диванът изскърца. — Девет часът. А ти какво правиш там?

— Бръсна се — отвърна Виктор и свали още една ивица от пяната. — Изведнъж ми се прииска да се обръсна. Казах си: „я да се обръсна“.

— Откачен — каза Диана, прозявайки се. — Трябваше да се обръснеш снощи. Цялата си ме изподрал с четината си. Кактус.

Той видя в огледалото как тя със съблазнителни стъпки отиде до креслото, седна на него, качи краката си горе и го загледа. Виктор й намигна. Тя пак беше друга — от нежна по-нежна, от кротка по-кротка, от ласкава по-ласкава, сгуши се като сита котка, грижливо гледана, загладена, добра и благосклонна — съвсем различна от онази, която снощи нахълта в стаята му.

— Днес приличаш на котка — съобщи й той. — И даже не на котка, а на коте, на котенце… Защо се усмихваш?

— Не на теб. Просто, кой знае защо, си спомних нещо…

Тя се прозя и сладко се протегна. Беше се напъхала в пижамата на Виктор и от безформената купчина коприна в креслото се подаваха само прекрасното й лице и тънките ръце. Сякаш се подаваха от вълни. Виктор увеличи скоростта на бръсненето.

— Не бързай толкова — каза тя. — Ще се порежеш. И без това вече е време да тръгвам.

— Аз точно затова бързам — възрази Виктор.

— А, не, така не обичам. Така правят само котките… Как са там моите парцали?

Виктор се пресегна и опипа роклята и чорапите й, провесени на решетката на парното. Бяха изсъхнали.

— Закъде бързаш толкова? — попита той.

— Нали ти казах. При Росшепер.

— Нещо не си спомням. Какво е станало с Росшепер?

— Нали се е контузил — каза Диана.

— А, да! — сети се Виктор. — Да, да, ти нещо ми разправяше. Паднал отнякъде. Здравата ли се е ударил?

— Този глупак изведнъж решил да се самоубива и скочил през прозореца. Хвърлил се като бик, с главата напред, строшил рамката, но забравил, че се намира на първия етаж. Наранил си коляното, скъса се да реве, а сега лежи.

— Какво му е станало? — попита Виктор равнодушно. — Делириум тременс?

— Нещо такова.

— Я чакай — рече Виктор, — ти заради него ли не идва два дни при мен? Заради това говедо?

— Ами да! Главният лекар ми нареди да седя при него, защото той, тоест Росшепер, не можел без мен. Не можел и туйто. Нищо не можел да прави без мен. Дори да се изпикае. Наложи се да му показвам образно как шурти водата и да му разказвам за писоарите.

— Какво разбираш ти от тези работи? — промърмори Виктор. — Докато си му разправяла за писоара, аз се мъчих тук сам-самичък и също не можех да направя нищо, нито ред не съм написал. Знаеш, че изобщо не обичам да пиша, а в последно време… Изобщо, животът ми в последно време… — Той замълча. „Какво я интересува това? Чифтосахме се и сега — кой откъдето е.“ — Слушай… Кога казваш, че Росшепер се метнал през прозореца?

— Онзи ден — отвърна Диана.

— Вечерта ли?

— Ъхъ — произнесе Диана, хапвайки си бисквита.

— В десет часа вечерта — каза Виктор. — Между десет и единайсет.

Диана престана да дъвче.

— Правилно — отвърна тя. — А ти откъде знаеш? Да не си получил некробиотична телепатема от него?

— Почакай — каза Виктор. — Сега ще ти разкажа нещо интересно. Но първо ми кажи какво правеше ти в този момент?

— Какво правех ли?… А, да. Спомням си, че тази вечер нещо ме беше прихванало. Навивах си аз бинтовете и изведнъж ме обзе една такава тъга, като ужасно главоболие, направо ми идваше да се обеся. Заврях си муцуната в бинтовете и ревнах, ама така ревях — с три реда сълзи, от дете не съм ревала така…