Аркадий Стругацки - Куца съдба

— И внезапно всичко мина — каза Виктор. Диана се замисли.

— Да… Не… Тъкмо тогава Росшепер запищя навън, аз се изплаших и изскочих от стаята…

Тя искаше да каже още нещо, но някой затропа на вратата, започна да натиска дръжката и от коридора се дочу дрезгавият глас на Теди:

— Викторе! Викторе, събуди се! Отвори, Викторе! Виктор застина със самобръсначката в ръка.

— Викторе! — викаше Теди хрипливо. — Отвори! — И натискаше бясно дръжката на вратата. Диана изтича и превъртя ключа. Вратата се отвори и в стаята се втурна Теди — мокър, раздърпан, с рязана пушка в ръка.

— Къде е Виктор? — изрева дрезгаво той. Виктор излезе от банята.

— Какво става? — попита той. Сърцето му се разтуптя. Арест? Война?

— Децата си отидоха — рече Теди, дишайки тежко. — Приготвяйте се, децата си отидоха.

— Чакай малко — каза Виктор. — Какви деца?

Теди запрати пушката на масата върху купчината изписани, надраскани и смачкани листове хартия.

— Подмамиха децата, мръсниците! — закрещя той. — Подмамиха ги, гадините! Край, това преля чашата! Достатъчно търпяхме… Чашата преля!

Виктор все още нищо не разбираше, само виждаше, че Теди не е на себе си. Един-единствен път беше виждал Теди в такова състояние — когато по време на голям скандал в ресторанта тихомълком разбиха и ограбиха касата му. Стъписан, Виктор примигваше, а Диана грабна бельото си от облегалката на креслото, промъкна се в банята и затвори вратата след себе си. И в този миг рязко и нервно зазвъня телефонът. Виктор вдигна слушалката. Беше Лола.

— Викторе — захленчи тя. — Нищо не разбирам. Ирма изчезна някъде, оставила е бележка, че никога няма да се върне, а наоколо всички разправят, че децата са напуснали града… Страх ме е! Направи нещо…

Тя почти плачеше.

— Добре, добре, ей сега — отвърна Виктор. — Оставете ме да си обуя панталоните. — Той захвърли слушалката и погледна към Теди. Барманът седеше на разхвърляното легло и отправяйки страшни проклятия, наливаше в една от чашите остатъците от всички бутилки.

— Почакай — рече Виктор. — Да не изпадаме в паника. Ей сега ще се приготвя…

Върна се в банята и припряно се зае да дообръсне насапунисаната си брадичка, поряза се няколко пъти — нямаше време да внимава с ножчето, а Диана в това време изскочи изпод душа и зашумоля с дрехите си зад гърба му, лицето й беше сурово и решително, сякаш се готвеше за бой, но беше абсолютно спокойна.

…А децата вървяха в безкрайна сива колона по сивите подронени пътища, като се спъваха, подхлъзваха и падаха в проливния дъжд, вървяха прегърбени, целите вир-вода, стиснали в посинелите си ръчички подгизнали вързопи, вървяха мънички, безпомощни, неразбиращи, вървяха и плачеха, вървяха безмълвно, вървяха и се оглеждаха, вървяха, хванати за ръце и за коланчетата си, а от двете страни на пътя отмерено крачеха мрачни черни фигури без лица и на мястото на лицата си имаха черни превръзки, а над превръзките безмилостно и студено гледаха нечовешки очи, и ръцете, скрити в черни ръкавици, стискаха автомати, дъждът се лееше върху оксидираната стомана и капките потрепваха и се търкулваха по дулата… „Глупости — помисли си Виктор, — глупости, разбира се, съвсем не е така, не и сега, виждал съм такова нещо, но това беше много отдавна, сега не стават такива неща…“

…Те си отиваха радостно и дъждът им беше приятел, весело джапаха из локвите с горещите си боси крака, бърбореха весело и пееха, и не се оглеждаха, защото вече всичко бяха забравили, защото сега имаха само бъдеще, защото завинаги бяха забравили своя спящ и хъркащ предутринен град, свърталище на дървеници, гнездо на дребни страсти и дребнави желания, утроба, бременна с чудовищни престъпления, непрекъснато бълваща престъпления и престъпни намерения, тъй както мравката-царица непрекъснато бълва яйца; те си отиваха, бърбореха и чуруликаха, и се скриха в мъглата, докато ние, пияни, се давехме в спарения въздух, смазани от отвратителни кошмари, които те никога не са виждали и никога няма да видят…

Той си обуваше панталоните, подскачайки на един крак, когато стъклата задрънчаха и в стаята проникна плътен механичен рев. Теди се втурна презглава към прозореца и Виктор също изтича натам, но навън продължаваше да вали все същият дъжд, мократа улица беше пуста, мярна се само някакъв човек на колело, мокра брезентова торба, напрегнато движещи се крака. А стъклата продължаваха да дрънчат и да звънтят, ниският, тъжен и провлечен вой не стихваше, а след минута към него се присъединиха резки жалостиви свирки.