Аркадий Стругацки - Куца съдба

— Господи, защо? В какво сме съгрешили, Господи?

— Мръсници! Отдавна трябваше да ги изколим. Казваха ни умните хора…

— А къде е кметът? Какво прави той, по дяволите? Къде е полицията? Къде са всички тези дебелаци?

— Сим, ще ме задушат… Сим, не мога да дишам! Ох, Сим…

— От какво сме ги лишавали? Какво ни се е свидило за тях? От залъка си късахме, ходехме боси, само и само те да са обути и облечени…

— Да се напънем всички заедно — и вратата ще отиде по дяволите…

— Та аз през живота си с пръст не съм го пипнала. Видях веднъж как налагате вашия с каиш, а у нас, вкъщи, и дума не може да става за такова нещо…

— Видя ли картечниците? Те какво, в хората ли ще стрелят?

— Муничек! Муничек! Муничек мой! Муничек!

— Какво става, господа? Та това е някакво безумие! Къде сте виждали такова нещо!

— Нищо, легионерите ще им дадат да разберат… Те ще минат отзад, разбра ли? Ще отворят портала, и ние оттук ще натиснем…

— А картечниците видя ли? Това е то…

— Пуснете ме! Ама пуснете ме! Дъщеря ми е там!

— Те отдавна се канеха, виждах аз, но ме беше страх да питам.

— А може и да няма нищо страшно, а? Те какво, да не са зверове? Все пак не са окупатори, не са ги повели нито на разстрел, нито в пещите…

— Искам кр-ръв, ще ги разкъсам със зъби!

— Да-а, явно вече съвсем сме пропаднали, щом и родните ни деца избягаха от нас при заразите… Оставете ги, сами отидоха, никой не ги е карал насила…

— Ей, кой има пушка? Да дойде! Кой има оръжие, питам? Да дойде при мен, хайде насам, ще им покажа аз на тях!

— Те са си мои деца, добри ми господине, аз съм ги създал и ще правя с тях каквото си искам!

— Но къде е тази полиция, господи!

— Трябва да изпратим телеграма на господин президента! Пет хиляди подписа — това не е шега работа!

— Задушихте жената! Мръдни се малко, гадино! Не виждаш ли?

— Муничек мой! Муничек, Муничек!

— Майната им на тия петиции, полза — никаква. У нас не обичат петициите. Ще ти излезе през носа тази петиция…

— Отваряйте вратата, мамка ви! Мръсни мокреци!

— Порталът!

— Отваряйте портала!

Виктор заотстъпва назад. Беше трудно, няколко пъти го удариха, но все пак се измъкна, добра се до камиона и отново се качи в каросерията. Над лепрозориума беше паднала мъгла и на десетина метра оттатък оградата вече нищо не се виждаше. Порталът беше плътно затворен и пред него беше останало малко празно пространство. Там стояха, разкрачени и насочили към тълпата автомати, десетина войници от вътрешни войски с каски, нахлупени над очите. На стълбището към караулното един офицер, повдигайки се на пръсти от напрежение, крещеше и се опитваше да каже нещо на тълпата, но нищо не се чуваше. Над покрива на караулното като някаква грамадна етажерка, в мъглата се извисяваше дървена кула, на горната й площадка беше поставена картечница и около нея сновяха сиви силуети. А оттатък, зад бодливата тел, като подрънкваше едва чуто с веригата си, покрай оградата премина полугъсеничен бронетранспортьор, подскочи няколко пъти по буците и се скри в мъглата. Щом видя бронетранспортьора, тълпата толкова притихна, че дори започнаха да се дочуват мъчителните и отчаяни викове на офицера („…спокойствие… имам заповед… по домовете…“), но после тя отново заръмжа, забуча и зарева.

Множеството пред портала се раздвижи. Сред тъмните сини и сиви шлифери и наметала заблестяха познатите до болка медни шлемове и златисти ризи. Те изникваха в тълпата като светлинни петна, пробиваха си път към празното пространство там и се сливаха в златистожълта маса. Яки момчета със златисти ризи до коленете, препасани с армейски офицерски колани с тежки катарами, с излъскани медни каски, заради които им викаха „пожарникарите“. Носеха дебели къси палки и всеки от тях беше накичен с емблемите на Легиона — емблема на катарамата, емблема на левия ръкав, емблема на гърдите, емблема на палката, емблема на каската, емблема на мутрата — подлата, спортна, мускулеста мутра с вълчи очи… и обсипани с отличителни знаци, съзвездия от значки, значки на Отличен стрелец и на Отличен парашутист, на Отличен водолаз. И още значки с портретите на господин президента и на неговия зет, основателя на Легиона, и на неговия син, главния шеф на Легиона… в джоба на всеки има бомба със сълзотворен газ и ако в изблик на хулигански ентусиазъм дори само един от тези глупаци хвърли такава бомба, ще започне да стреля картечницата на кулата, да гърмят картечниците на бронетранспортьора, да трещят автоматите на войниците и дъждът от куршуми ще се изсипе върху тълпата, върху тълпата, а не върху златистите ризи. Легионерите се строиха в редица пред войниците, а като размахваше палката, пред тях тичаше Фламин Ювента, племенникът, и Виктор вече започна да се озърта отчаяно, без да знае какво да прави. Но в този момент от караулното изнесоха на офицера мегафон и офицерът страшно се зарадва, дори започна да се усмихва и зарева гръмогласно, но се чу само: „Моля за внимание! Моля събралите се…“, а след това мегафонът явно пак се развали. Офицерът пребледня и задуха във фунията, а Фламин Ювента, който се беше приготвил да слуша, с двойно по-голямо усърдие затича и заразмахва палката. Внезапно тълпата страшно забуча — сякаш всички наведнъж започнаха да крещят: и тези, които по-рано викаха, и онези, които по-рано мълчаха или просто разговаряха помежду си, или плачеха, или се молеха. Виктор също закрещя, неспособен да си намери място от ужас при мисълта за това, което щеше да последва. „Махнете оттам тези глупаци! — крещеше той. — Махнете пожарникарите! Това е смърт! Не бива! Диана!“ Не беше ясно кой и какво крещи в тълпата, но самата тълпа, която досега беше неподвижна, се залюля равномерно, като желе в гигантска тава, по пребледнялото лице на офицера избиха червени петна. Той изтърва мегафона и заотстъпва към вратата на караулното, лицата на войниците под каските настръхнаха и озверяха, а горе, на кулата, вече никой не помръдваше, всички бяха замрели и се целеха. И тогава се разнесе някакъв Глас.