Аркадий Стругацки - Куца съдба

… Чакай малко, каза си той. Кое е най-важното? Ти за тях ли си, или против тях? Има и трети изход: да решиш, че не ти пука за нищо. Но на мен ми пука. Ах, как бих искал да бъда циник, колко леко, просто и разкошно се живее, когато човек е циник! Та все пак цял живот се стремят да ме направят циник, стараят се, хабят огромни усилия, хабят патрони, красноречие и хартия, не жалят юмруците си, не жалят хората, не жалят нищо, само и само да стана циник — а аз никак… Е, добре, добре. Все пак: с тях ли съм, или против тях? Разбира се, че съм против, защото не мога да търпя пренебрежението, мразя всякакви елити, мразя всякакви прояви на нетърпимост и никак не обичам, ах, как не обичам да ме бият по мутрата и да ме пропъждат… Но съм и за тях, защото обичам умните и талантливите хора, мразя глупаците, мразя тъпанарите, мразя златистите ризи, мразя фашистите, и е ясно, че така нищо няма да мога да реша; твърде малко знам за тях, а от това, което знам, от това, което видях, повече бие на очи лошото — жестокост, надменност, липса на човещина, и накрая — физическа уродливост… И какво излиза: с тях са Диана, която обичам, и Голем, когото обичам, и Ирма, която обичам, и Бол Кунац, и пъпчивият нихилист… а кои са против тях? Против е кметът — стар мръсник, фашист и демагог, и началникът на полицията — продажник, и Росшепер Нант, и онази глупачка Лола, и бандата със златистите ризи, и Павор… Наистина, от друга страна, за тях са дългият професионалист, а също и някой си генерал Пферд (не мога да понасям генералите), а против тях са Теди и навярно още много други като Теди… Да, в този случай мнозинството от гласове няма да реши нищо. Това е нещо от рода на свободните демократични избори: мнозинството винаги е за мръсниците…

В два часа дойде Диана, Диана Веселата и Обикновената, със силно пристегната в кръста бяла престилка, гримирана и с прическа.

— Как върви работата? — попита тя.

— Горя — отвърна той. — Изгарям, за да светя на другите.

— Да, пушек се вдига. Поне прозореца да беше отворил… Гладен ли си?

— Дявол да го вземе, да! — рече Виктор. Спомни си, че не е закусвал.

— Тогава да вървим, дявол да го вземе!

Слязоха в столовата. На дългите маси смазаните от умора „Братя по разум“ благоприлично и мълчаливо сърбаха диетичната си супа. Изпънал синия си пуловер, дебелият треньор се разхождаше зад гърбовете им, потупваше ги по раменете, разрошваше им косите и внимателно надничаше в чиниите им.

— Сега ще те запозная с един човек — каза Диана. — Ще обядва с нас.

— Кой е той? — попита недоволно Виктор. Не му се говореше по време на ядене.

— Мъжът ми — рече Диана. — Бившият ми мъж.

— Аха — произнесе Виктор. — Какво пък… Ще ми бъде много приятно.

„Какво я е прихванало? — помисли си вяло. — На кого е нужно това?“ Погледна я жално, но тя вече го водеше към служебната маса в далечния ъгъл. Щом ги видя, мъжът й стана — жълтолик, с гърбав нос, с тъмен костюм и черни ръкавици. Не подаде ръка на Виктор, а просто се поклони и рече тихо:

— Здравейте, радвам се да ви видя.

— Банев — представи се Виктор с фалшива сърдечност, която го обземаше винаги, когато се срещаше със съпрузите.

— Всъщност вече се познаваме — каза съпругът. — Аз съм Зурзмансор.

— Ах, да! — възкликна Виктор. — Наистина! Трябва да ви кажа, паметта ми… — Той замълча, а после каза: — Почакайте, кой Зурзмансор?

— Павел Зурзмансор. Сигурно сте чели някои мои неща, а неотдавна дори енергично се застъпихте за мен в ресторанта. Освен това сме се срещали на още едно място, също при злополучни обстоятелства… Нека да седнем.

Виктор седна. „Е, добре — помисли си. — Така да бъде. Значи такива са те без превръзките. Кой би могъл да предположи? Момент, а къде са му «очилата»?“ Зурзмансор — той, кой знае защо, беше мъж на Диана, той бе и танцьорът с гърбавия нос, онзи, който играеше ролята на танцьор, а всъщност беше мокрец, или дори четири мокреца наведнъж, а може би и пет, ако се брои и историята в ресторанта — този Зурзмансор нямаше „очила“, те сякаш се бяха разнесли по цялото му лице и бяха обагрили кожата му в жълтеникаво-латиноамерикански цвят. А Диана с някаква странна, почти майчинска усмивка гледаше ту него, ту мъжа си. И това беше неприятно. Виктор усети, че изпитва нещо като ревност, каквато по-рано никога не беше изпитвал, когато си имаше работа със съпрузите. Сервитьорката донесе супата.

— Ирма ви изпраща поздрави — каза Зурзмансор, докато си отчупваше парченце хляб. — И ви моли да не се тревожите.