Аркадий Стругацки - Куца съдба

— Благодаря — отвърна Виктор машинално. Той взе лъжицата и започна да се храни, без да усеща вкуса на супата. Зурзмансор също ядеше, като от време на време поглеждаше Виктор изпод вежди — без да се усмихва, но с някакво особено, весело изражение на лицето, сякаш се забавляваше. Не си беше свалил ръкавиците, но от това как държеше лъжицата, как изящно чупеше хляба и как ползваше салфетката личеше доброто му възпитание.

— Значи все пак сте същият онзи Зурзмансор — обади се Виктор. — Философът…

— Страхувам се, че не — каза Зурзмансор и докосна устните си със салфетката. — Страхувам се, че вече имам твърде малко общо с онзи знаменит философ.

Виктор не намери какво да отговори и реши да почака за разговора. „В края на краищата не аз съм инициаторът на тази среша, на мен не ми пука особено, той е поискал да ме види, нека той започне…“ Донесоха второто. Внимателно следейки дали прави всичко както трябва, Виктор се зае да реже месото. „Братята по разум“ задружно и простодушно мляскаха на дългите маси и дрънчаха с ножовете и вилиците. „А истинският глупак тук съм аз — помисли си Виктор. — Братче по разум. Та нали тя сигурно и досега го обича. Разболял се е, наложило се е да се разделят, а тя не е искала да се разделят, иначе защо би се домъкнала в тази дупка да изхвърля нощното гърне на Росшепер… И често се виждат, той се промъква в санаториума, сваля си превръзката и танцува с нея…“ Виктор си спомни как танцуваха — като две приятелки на забава… „И така да е. Въпреки това тя го обича. А мен какво ме засяга? Да, ама ме засяга. Там има нещо. Но какво точно? Те ми отнеха дъщерята, но не ревнувам дъщеря си от тях като баща. Отнеха ми и жената, но не ревнувам Диана от него като мъж… Господи, какви думи! Отнеха ми жената, отнеха ми дъщерята… Дъщеря ми, която ме видя за първи път чак когато стана на дванадесет години… или вече е на тринадесет? Жената, която познавам само от няколко дни… Но, забележете, ревнувам — и при това не като баща и не като мъж. Да, колко по-просто щеше да бъде, ако сега той кажеше: «Драги господине, знам всичко. Вие опетнихте честта ми. Какво ще кажете за един дуел?»“

— Как върви работата над статията? — попита Зурзмансор.

Виктор го погледна навъсено. Не, не се надсмиваше. Нито пък задаваше светски въпрос, за да завърже разговор. Този мокрец май наистина се интересуваше как върви работата над статията.

— Никак — отвърна Виктор.

— Би било интересно да я прочета — уведоми го Зурзмансор.

— А знаете ли каква трябва да бъде тази статия?

— Да, имам представа. Но нали няма да напишете такава статия?

— А ако ме принудят? Мен генерал Пферд няма да ме защити.

— Виждате ли — рече Зурзмансор, — така или иначе, тази статия няма да стане такава, каквато я очаква господин кметът. Дори ако много се постараете. Има хора, които автоматично, независимо от желанието си, трансформират по свой начин всяка поставена им задача. Вие сте от тях.

— Това хубаво ли е, или лошо? — попита Виктор.

— От наша гледна точка е хубаво. Човешката личност е твърде слабо изучена, ако не смятаме онази нейна съставка, която сама по себе си представлява сбор от рефлекси. Наистина, масовият тип личност не притежава почти нищо повече. Затова особено ценни са така наречените творчески личности, които преработват информацията за заобикалящата ги действителност по индивидуален начин. Като сравняваме някое известно и добре изучено явление с отражението на това явление в творчеството на такава личност, можем да научим много за психическия апарат, който преработва информацията.

— А не ви ли се струва, че това звучи обидно? — попита Виктор.

Лицето на Зурзмансор се изкриви някак странно и той го погледна.

— А, разбирам — каза Зурзмансор. — Вие сте творец, а не опитно зайче… Но, вижте, изложих ви само едно от обстоятелствата, което ви прави ценен в нашите очи. Останалите обстоятелства са общоизвестни: във вашите творби се съдържа правдива информация за обективната действителност, те са машина за емоции, средство за възбуждане и поощряване на фантазията, те удовлетворяват потребността от съпреживяване… всъщност исках да ви полаская.

— В такъв случай съм поласкан — каза Виктор. — Обаче целият този разговор няма нищо общо с писането на пасквили. Взема се последната реч на господин президента и се преписва изцяло, като думите „врагове на свободата“ се заменят с думите „така наречените мокреци“ или „пациентите на кървавия доктор“, или „вампирите от лепрозориума“… така че моят психически апарат няма да участвува в тази работа.