Аркадий Стругацки - Куца съдба

Не му се искаше да поглежда Павор. Първо, Павор беше мръсник, и второ, оказа се, че е неприятно да гледаш човек, когото си издал. Дори ако той е мръсник и дори ако си го издал от най-чисти и безкористни подбуди.

— Слушайте, Викторе — започна Павор, — готов съм да се извиня. И двамата се държахме глупаво, но най-вече аз. Това е заради служебните неприятности, които имам. Искрено ви моля да ме извините. Ще ми бъде дяволски неприятно, ако се скараме с вас заради такава дреболия.

Виктор разбърка с лъжичката ягодите и сметаната и започна да яде.

— Ей богу, ако знаете само как не ми върви напоследък — продължи Павор. — Иде ми да напсувам целия свят. От никого няма нито съчувствие, нито подкрепа, а кметът, това говедо, ме забърка в тази мръсна история…

— Господин Суман — каза Виктор, — престанете да се правите на ударен. Знам, че добре умеете да се преструвате, но за щастие разбрах що за човек сте и не изпитвам никакво удоволствие да наблюдавам артистичните ви дарби. Вървете си и не ми разваляйте апетита.

— Викторе — произнесе Павор с упрек, — та ние сме възрастни хора. Не бива да придавате такова значение на някакви си приказки на масата. Нима сте си въобразили, че наистина изповядвам тези глупости, които надрънках? Мигрена, неприятности, хрема… Какво искате от човека?

— Искам от човека да не ме удря изотзад с бокс по главата — заяви Виктор. — А дори и да се наложи да ме удари — има обстоятелства, при които се налага — поне после да не ми се прави на пръв приятел.

— А, вие за това ли… — рече Павор замислено и лицето му сякаш изтъня. — Слушайте, Викторе, ще ви обясня всичко. Това беше чиста случайност. Дори и представа си нямах, че сте вие. Пък и… сам казахте, че има обстоятелства…

— Господин Суман — каза Виктор, облизвайки лъжичката, — никога не съм обичал хората от вашата професия. Един дори го застрелях — беше много смел в щаба, когато обвиняваше офицерите в нелоялност, но когато го изпратиха на предната линия… Накратко, махайте се.

Но Павор не се махна. Запали цигара, преметна крак върху крак и се облегна в креслото. „Е, ясно — як мъж, сигурно владее карате, пък и боксът е в него… Добре би било да се ядосам сега. Той наистина ми разваля апетита…“

— Виждам, че знаете много — каза Павор. — Това е лошо. Имам предвид, че е лошо за вас. Е, добре. Във всеки случай вие не знаете, че лично аз най-искрено ви уважавам и ви обичам. Не си кривете физиономията и не се правете, че ви се повдига. Говоря сериозно. С удоволствие съм готов да изразя съжалението си по повод инцидента с бокса. Дори ще ви призная, че знаех кого удрям, но нищо не можех да направя. Зад ъгъла вече се търкаляше един свидетел, после и вие се появихте отнякъде… Накратко, единственото, което можех да направя в случая, беше да ви ударя колкото може по-деликатно, което и направих. Поднасям най-искрените си извинения.

Павор направи аристократичен жест. Виктор го гледаше чак с известно любопитство. В тази ситуация имаше нещо ново, което не беше изживявал и му беше трудно да си представи.

— Обаче да се извиня за това, че съм служител в известен на вас департамент — продължи Павор, — не мога, а, общо взето, и не искам. И, моля ви, не си въобразявайте, че там, при нас, са се събрали само потисници на свободната мисъл и отрепки-кариеристи. Да, аз съм контраразузнавач. Да, работата ми е мръсна. Само че всяка работа е мръсна, няма чиста работа. Нали и вие изливате в романите си своето подсъзнание, прословутото си либидо. Е, а аз го правя по друг начин… Не мога да ви разказвам подробности, но вие вероятно и сам се досещате. Да, следя какво става в лепрозориума, мразя тези мокри твари и се страхувам от тях — и не само за себе си, страхувам се за всички хора, които имат поне някаква стойност. За вас, например. Вие изобщо не разбирате какво става. Вие сте свободен художник, емоционална натура и всичко, което правите, е да охкате и да ахкате. А става дума за съдбата на системата. Ако щете, дори за съдбата на човечеството. Ето на, вие ругаете господин президента, че бил диктатор, тиранин и глупак… А ни заплашва такава диктатура, каквато вие, свободните художници, не сте и сънували. Онзи път в ресторанта наговорих много глупости, но главното зрънце в думите ми е истина: човекът е анархично животно и анархията ще го унищожи, ако системата не действа достатъчно твърдо. А вашите любезни мокреци обещават да бъдат толкова твърди, че вече няма да има място за обикновения човек. Точно това не го разбирате. Мислите, че щом един човек цитира Зурзмансор или Хегел, значи е голяма работа! А този човек ви гледа и вижда във вас само торба с лайна, не му е жал за вас, защото вие и според Хегел сте лайно, и според Зурзмансор също сте лайно. Лайно по определение. А какво има извън това определение, него не го интересува. Господин президентът, понеже е ограничен по рождение, ще ви напсува или в краен случай ще заповяда да ви тикнат в затвора, а после в навечерието на някой празник, изпълнен с възторг и преливащ от радост, ще ви амнистира, че и ще ви покани да обядвате с него. А Зурзмансор ще ви погледне през лупата, ще ви класифицира: кучешко лайно, негодно за нищо; и замислено, защото е блестящ ум, базирайки се на всеобщата философия, ще ви забърше с парцала в коша за боклук и ще забрави, че изобщо някога сте съществували…