Аркадий Стругацки - Куца съдба

— Да, разбира се — отвърна Зурзмансор. — И знаете, че плащат безобразно малко. Но това беше преди хиляда години и на друга планета. — Той отново помълча и след малко продължи: — Не сте прав, Банев. Ние не ви купуваме. Просто искаме да си останете такъв, какъвто сте. Опасяваме се да не ви смачкат. Нали вече смачкаха мнозина… Моралните ценности не се продават, Банев. Можеш да ги разрушиш, но не и да ги купиш. Дадена морална ценност е нужна само на едната страна и няма никакъв смисъл да я крадеш или да я купуваш. Господин президентът смята, че е купил живописеца Р. Квадрига. Това е грешка. Той е купил халтураджията Р. Квадрига, а живописецът е изтекъл между пръстите му и е умрял. А ние не искаме писателят Банев да изтече между нечии пръсти и да умре. На нас ни трябват художници, а не пропагандисти.

Той стана. Виктор също се надигна, усещайки неловкост и гордост, и недоверие, и унижение, разочарование и отговорност, и още нещо, което засега не можеше да определи.

— Беше ми много приятно да поговорим — каза Зурзмансор — Пожелавам ви успешна работа.

— Довиждане — рече Виктор.

Зурзмансор се поклони леко и си тръгна с вдигната глава, крачейки широко и твърдо. Виктор го проследи с поглед.

— Ето затова те обичам — каза Диана.

Виктор се строполи на стола и посегна към бутилката.

— За какво? — попита разсеяно той.

— Защото си им нужен. Защото ти — свалячът, пияницата, немарливият, скандалджията, отрепката — все пак си нужен на такива хора.

Тя се надвеси през масата и го целуна по бузата. Това беше още една Диана — Диана Влюбената — с огромни сухи очи, Мария от Магдала, Диана Гледащата Отдолу Нагоре.

— Виж ти — промърмори Виктор. — Интелектуалци… Новите силни на деня…

Обаче това бяха само думи. В действителност нещата не бяха толкова прости.

Виктор се върна в хотела си на другия ден след закуска. На сбогуване Диана му напъха в ръцете кошничка от брезова кора: от столичните оранжерии бяха изпратили на Росшепер десетина килограма ягоди и Диана правилно бе съобразила, че въпреки невероятната лакомия на Росшепер, той няма да може да се справи сам с такова количество ягоди.

Портиерът му отвори вратата мрачен, Виктор го почерпи, той си взе няколко ягоди, пъхна ги в устата си, сдъвка ги като хляб и каза:

— Излиза, че моят хлапак им бил главатар.

— Не говорете така — рече Виктор. — Той е чудесно момче и много добре сте го възпитали.

— Ако знаете колко съм го бил! — каза портиерът, поободрен. — Стараех се… — Той пак се навъси. — Съседите говорят с мен. А аз какво съм виновен? Нищо не знаех…

— Не им обръщайте внимание — посъветва го Виктор. — Те говорят така от завист. Момчето ви е прекрасно. Аз, например, много се радвам, че дъщеря ми дружи с него.

— Ха! — оживи се отново портиерът. — Може и роднини да станем, а?

— Защо не — каза Виктор. — Дори е много вероятно. — Той си представи Бол Кунац. — Защо не…

Посмяха се малко по този повод, размениха си по някоя и друга шега.

— Вчера чухте ли стрелбата? — попита портиерът.

— Не — каза Виктор, настръхнал. — Какво е станало?

— Така се случи — започна портиерът, — че, значи, когато снощи всички ние се разотидохме оттам, някои, значи, не се разотишли, намерили се все пак отчаяни глави, срязали бодливата тел и — вътре. И ги започнали с картечниците.

— Виж ти, колко лошо — каза Виктор.

— Самият аз не съм видял — продължи портиерът. — Хората така разправят. — Той се огледа внимателно, повика Виктор по-близо и му прошепна на ухото: — И нашият Теди бил там. Ранили го, но нищо му няма, разминало му се. Сега лежи вкъщи.

— Лоша работа — промърмори Виктор, разстроен.

Почерпи човека на рецепцията с ягоди, взе си ключа и се качи в стаята. Преди да се преоблече, набра номера на Теди. Снахата на Теди му обясни, че, общо взето, е добре, куршумът не е засегнал костта и сега Теди лежи по корем, псува и се налива с водка. Тя пък вече се приготвя да ходи в Дома за срещи да види сина си. Виктор я помоли да поздрави Теди, обеща да намине и затвори телефона. Редно беше да се обади и на Лола, но като си представи разговора, упреците и виковете, реши да не звъни. Свали си шлифера, погледна ягодите и слезе в кухнята да поиска кофичка сметана. Когато се върна, в стаята седеше Павор.

— Добър ден — каза Павор, усмихвайки се ослепително. Виктор отиде до масата, изсипа ягодите в купичка, заля ги със сметана, поръси ги отгоре със захар и седна.

— Ами здравейте, здравейте — рече той мрачно. — Какво има?