Аркадий Стругацки - Куца съдба

— Първо формалностите — каза дългият. — Всъщност не, почакайте само да намеря още една чаша. — Той се огледа, взе от бюрото чашата за моливи, надникна, духна вътре и я постави на подноса. — И така, формалностите.

Дългият се изпъна, застана мирно и се облещи строго. Младият мъж сложи вестника настрана и също стана, като втренчи скучаещите си очи в стената. Тогава Виктор също се изправи.

— Виктор Банев! — обяви с казионно-извисен глас дългият. — Уважаеми господине! От името и по специалната заповед на господин президента сега ще ви връча медал „Сребърен трилистник — втора степен“ като награда за особените услуги, оказани от вас на департамента, който съм удостоен с честта да представлявам тук!

Той отвори синята кутийка, тържествено извади от нея медала с бяла лента от моаре и се зае да я прикрепя на гърдите на Виктор. Младият мъж учтиво заръкопляска. После дългият връчи на Виктор удостоверението и кутийката, стисна му ръката, отстъпи малко назад и също заръкопляска. Тогава и Виктор заръкопляска, чувствайки се идиотски.

— А сега трябва да го полеем — каза дългият.

Всички седнаха. Дългият наля уиски и взе за себе си чашата за моливи.

— За кавалера на „Трилистника“! — обяви той.

Всички отново станаха, усмихнаха се един на друг, пиха и отново седнаха. Младият мъж тутакси взе вестника и се скри зад него.

— Струва ми се, че вече имате трета степен — каза дългият. — Сега ви остава да получите първата и ще бъдете пълен кавалер. Безплатно пътуване и всичко останало. А третата за какво я получихте?

— Не помня — отвърна Виктор. — Имаше нещо там, сигурно съм убил някого… А, сетих се, беше за Китчинганския плацдарм.

— О! — каза дългият и отново наля уиски. — Аз пък не съм воювал. Не успях.

— Имали сте късмет — рече Виктор. Те пак пиха. — Между нас казано, не разбирам за какво ми дадоха това нещо.

— Нали ви казах: за особени заслуги.

— За Суман, така ли? — попита Виктор, тъжно усмихнат.

— Оставете тези работи! — каза върлината. — Та вие сте важна личност, там, в онези кръгове…

Той размаха неопределено пръст край ухото си.

— Какви кръгове… — възрази Виктор.

— Знаем, знаем! — лукаво завика дългият. — Всичко знаем! Генерал Пферд, генерал Пуки, полковник Бамбарха… Браво на вас.

— За първи път чувам такова нещо — каза Виктор нервно.

— Работата тръгнала от полковника. Сам разбирате, че никой не възразил — и още как! А пък след това генерал Пферд трябвало да докладва за нещо на президента и му пробутал предложението за награждаването ви… — Дългият се засмя. — Казват, че станал голям майтап. Старецът се развикал: „Кой Банев? Куплетистът? В никакъв случай!“ Но генералът му казал строго: „Трябва, Ваше превъзходителство!“ В края на краищата работата се оправила. Старецът се трогнал. Добре, казал, прощавам му. Какво толкова е станало между вас?

— А нищо — каза Виктор неохотно. — Поспорихме за литература.

— Вие наистина ли пишете книги? — попита дългият.

— Да. Като полковник Лорънс 23 23 Става въпрос за Лорънс Арабски. — Бел. прев. .

— И прилично ли плащат?

— Ком си — ком са 24 24 Comme si, comme sa (фр.) — горе-долу. — Бел. прев. .

— Трябва и аз да опитам — каза дългият. — Но все не ми остава свободно време. Ту едно, ту друго…

— Да, времето не стига — съгласи се Виктор. При всяко движение медалът се поклащаше и звънтеше. Усещането от него беше като от синапена лапа. Ако можеше да го свали, веднага щеше да му олекне. — Знаете ли, ще тръгвам — каза той и се надигна. — Време е вече.

Дългият веднага скочи.

— Разбира се — рече той.

— Довиждане.

— За мен беше чест — каза дългият. Младият мъж с очилата спусна малко вестника и се поклони.

Виктор излезе в коридора и веднага свали медала. Имаше силно желание да го хвърли в кошчето за боклук, но се сдържа и го пъхна в джоба си. Слезе в кухнята, взе бутилка джин, а когато тръгна обратно, човекът на рецепцията му викна:

— Господин Банев, по телефона ви търси господин кметът. Нямаше ви в стаята и аз…

— Какво искаше? — попита мрачно Виктор.

— Помоли незабавно да му се обадите. В стаята си ли отивате? Ако позвъни още веднъж…

— Пратете го на майната му — каза Виктор. — Сега ще изключа телефона си и ако пак се обади, предайте му точно това: Господин Банев, кавалерът на „Трилистника — втора степен“, каза да вървите на майната си.

Той залости вратата на стаята, изключи телефона и, кой знае защо, даже го захлупи с възглавницата. После седна на масата, наля си джин и без да го разрежда, изпи на екс цяла чаша. Джинът изгори гърлото и стомаха му. Тогава той взе лъжичката и започна да лапа ягодите със сметана, без да усеща вкуса, без да обръща внимание какво прави. „Достатъчно, стига толкова — помисли си той. — Нямам нужда от нищо — нито от ордени, нито от хонорари, нито от подаянията ви, не ми е нужно вашето внимание, нито злобата ви, нито любовта ви, оставете ме на мира и без това ми е дошло до гуша от мен самия, не ме забърквайте във вашите истории…“ Хвана се за главата, за да не вижда пред себе си синкавобялото лице на Павор и ония безцветни безжалостни типове с еднаквите шлифери. Махайте се заедно с генерал Пферд, с генерал Батокс, генерал Аршмани с орденоносните обятия и Зурзмансор с отлепващото се лице… Опитваше се да разбере за какво му напомня всичко това. Изпи още половин чаша и разбра, че се гърчи, скрит на дъното на окоп. Земята под него се люлее, цели геологични пластове, гигантски блокове от гранит, базалт и лава се притискат един в друг и се огъват, стенейки от напрежение, издуват се, набъбват и между другото, мимоходом го изтласкват нагоре, все по-нагоре, изтикват го от окопа, избутват го над бруствера, а времената са тежки, властите са обзети от пристъп на служебно усърдие, намекнали са на някого, че работи лошо, а той — ето го — над бруствера е, чисто гол, скрил е лицето си в шепи, но е пред очите на всички. „Да можех да легна на дъното — помисли си, — да легна на самото дъно, за да не ме чуват и да не ме виждат. Да можех да легна на дъното, като подводница — мислеше си той и някой му подсказа: за да не те уловят и с пеленгатор. — Точно така: да легна на дъното като подводница, и с пеленгатор да не могат да ме уловят. И никой да не знае къде съм. Няма ме, няма ме. Мълча. Оправяйте се сами. Господи, защо никак не мога да стана циник? Да можех да легна на дъното като подводница, и с пеленгатор да не могат да ме уловят. Да можех да легна на дъното като подводница — повтаряше той, — без да предавам дори позивни.“ Вече усети ритъма и веднага всичко тръгна само: „писна ми, до гуша ми дойде… не искам ни да пея, ни да пиша…“ Наля си джин и го изпи. „Не искам ни да пея, ни да пиша… ох, омръзна ми да пея и да пиша. Къде ли ми е банджото — помисли си. — Къде съм пъхнал банджото?“ Мушна се под кревата и го извади. „Не ми пука за вас — помисли си. — Ох, как не ми пука за вас! Да можех да легна на дъното като подводница, и с пеленгатор да не могат да ме уловят.“ Ритмично удряше струните, и в този ритъм отначало масата, после цялата стая, а сетне и целият свят започна да потрепва с крак и да мърда рамене. Всички генерали и полковници, всички мокри хора с отлепващи се лица, всички департаменти на държавната сигурност, всички президенти и Павор Суман, на когото му извиваха ръцете и го биеха по мутрата… „Писна ми, дойде ми до гуша, дори от песните започнах да се уморявам… не започнах да се уморявам, вече съм уморен, но «започнах да се уморявам» е хубаво, значи така и ще бъде… Да можех да легна на дъното като подводница, и с пеленгатор да не могат да ме уловят… Подводна лодка… горчива водка… с момиче младо на разходка… да се прицеля… това е лагер, а не леля… точно така, точно така…“