Аркадий Стругацки - Куца съдба

— Не, всичко е публикувано къде ли не.

— Я ми разкажете тогава — помоли Виктор. — Само че без термини.

— В началото — изменения в кожата. Пришки, мехури, особено на ръцете и на краката… а понякога и гнойни язви…

— Слушайте, Голем, това изобщо важно ли е?

— За какво?

— За същината на въпроса.

— За същината не е важно — каза Голем. — Но мислех, че ще ви е интересно.

— Искам да разбера същността! — рече Виктор вдъхновено.

— Същността няма да я разберете — отвърна Голем, леко повишавайки глас.

— Защо?

— Първо, защото сте пиян…

— Това още не е довод — рече Виктор.

— И второ, защото изобщо е невъзможно да се обясни.

— Няма такива работи — възрази Виктор. — Вие просто не искате да говорите. Но не ви се сърдя. Ясно — подписали сте се да пазите тайна, и ако се раздрънкате — военен трибунал… Ето, Павор го прибраха… Е, както искате. Само едно не разбирам: защо децата трябва да градят този нов свят в лепрозориума? Друго място не можа ли да се намери?

— Не можа — отвърна Голем. — В лепрозориума живеят архитектите. И предприемачите.

— Онези с автоматите — каза Виктор. — Видях ги. Нищо не разбирам. Някой от вас лъже. Или вие, или Зурзмансор.

— Разбира се, че Зурзмансор — рече Голем хладнокръвно.

— А може би и двамата ме лъжете. А аз ви вярвам и на двамата, защото във вас има нещо… Само едно ми кажете, Голем, какво искат те? Обаче честно.

— Щастие — отговори Голем.

— За кого? За себе си?

— Не само за себе си.

— А за чия сметка?

— За тях този въпрос няма смисъл — рече бавно Голем. — За сметка на тревата, за сметка на облаците, за сметка на реките… за сметка на звездите.

— Също като нас — каза Виктор.

— А, не — възрази Голем. — Изобщо не е така.

— Защо? Ние също…

— Не, защото ние изпотъпкваме тревата, разсейваме облаците, спираме реките… Разбрахте ме твърде буквално, а това беше алегория.

— Не разбирам — каза Виктор.

— Нали ви предупредих. Аз самият не разбирам много неща, но се досещам.

— А има ли някой, който разбира?

— Не знам. Едва ли. Може би децата… Но дори да разбират, то е по някакъв техен начин. Много техен начин.

Виктор взе банджото и докосна струните. Пръстите му не го слушаха. Остави банджото на масата.

— Голем — рече той, — ето, вие сте комунист. Какво, по дяволите, правите в лепрозориума? Защо не сте на митинги? Защо не сте по барикадите? Москва няма да ви похвали.

— Аз съм архитект — каза спокойно Голем.

— Какъв архитект сте, дявол да го вземе, след като нищо не разбирате? И изобщо, защо ме разигравате? Цял час вече се разправяме, и нищо не сте ми казали! Пиете от моя джин и ме баламосвате. Срамота, Голем. Непрекъснато лъжете.

— Е, чак пък непрекъснато — каза Голем. — Макар че наистина послъгах тук-там. Не им излизат гнойни язви.

— Дайте тук чашата — помоли Виктор. — Вече се напихте. Той си наля от бутилката и отпи.

— Дявол знае какво замисляте, Голем. Но за какво ви е всичко това? Що за игри? Ако можете да разкажете — разказвайте, а ако е тайна — не трябваше да започвате.

— Обяснението е много просто — рече добродушно Голем, протягайки си краката. — Нали съм пророк, вие сам ме нарекохте така. А пророците винаги изпадат в такова положение: знаят много и им се ще да разказват — да споделят с приятен събеседник, да се похвалят, за да си придадат тежест. А когато започнат да разказват, ги спохожда някакво чувство на неудобство, неловкост… И тогава започват да извъртат, като Господ Бог, когато питали за камъните.

— Както искате — каза Виктор. — Ще отида в лепрозориума и ще науча всичко и без вас… Е, разкажете ми още нещо.

Той следеше с интерес как му се схващат ръцете и краката и си мислеше, че би било добре да изпие още една чаша за капак и да легне да се наспи, а после да се събуди и да отиде при Диана. Нямаше да е лошо да направи така. И изобщо нещата не бяха чак толкова зле. Представи си как ще попее на Диана за подводницата и се почувствува съвсем добре. Взе мокрото гребло, подпряно на кърмата, отблъсна се от брега и лодката моментално се заклати. Нямаше никакъв дъжд, нямаше облаци, залезът беше червен и той отплава право към залеза, и греблата се откъсваха от върховете на вълните. Да можех да легна на дъното… И той би легнал, но му беше неловко, защото в ухото му лениво бучеше гласът на Голем:

— …Те са много млади, всичко е пред тях, а пред нас са само те. Разбира се, човек ще овладее Вселената, но това няма да бъде богатирът с румените бузи и мускулите. Естествено човекът ще се справи със себе си, но първо, в началото, ще се промени… Природата не лъже, тя изпълнява обещанията си, но не така, както сме си мислели, и често не така, както би ни се искало…