Аркадий Стругацки - Куца съдба

Диана влезе, без да чука, захвърли шлифера си, застана пред него, усмихната и съблазнителна, и повдигна ръце, за да си оправи косите.

— Измръзнах — рече тя. — Ще ме пуснат ли тук да се постопля?

— Да — отвърна Виктор, почти без да съзнава какво казва. Тя угаси лампата и той вече не я виждаше. Превъртането на ключа в бравата, пукота от бързо разкопчаваните копчета, шумоленето на дрехи, изтропването на обувките й на пода. В следващия миг тя се озова до него, топла, гладка, благоухаеща, а той продължаваше да си мисли, че всичко вече е свършило — останали са само вечният дъжд, мрачните къщи с надупчени като решето покриви, чуждите непознати хора с мокрите черни дрехи и мокрите превръзки на лицата… и ето — те свалят превръзките, свалят ръкавиците, свалят лицата си и ги подреждат в специални шкафове, а ръцете им са покрити с гнойни язви — тъга, ужас и самота… Диана се притисна до него и той по навик я прегърна. Тя си беше същата, но той, той вече не беше същият, той вече не можеше да направи нищо, защото нямаше нужда от нищо.

— Какво ти има, малкият? — попита нежно Диана. — Да не си препил?

Виктор свали внимателно ръцете й от врата си. Страхът го беше обзел окончателно.

— Почакай — каза той. — Почакай.

Стана, намери пипнешком ключа, светна лампата, постоя няколко секунди с гръб към нея, не се решаваше да се обърне, но все пак се обърна. Не, тя беше прекрасна. Навярно беше дори по-красива от обикновено, тя винаги беше по-красива от обикновено, но сега беше като картина. Караше го да се чувствува горд за човешкия род, да се възхищава пред човешкото съвършенство, но не будеше у него нищо друго. Тя го гледаше, повдигнала учудено вежди, а после явно се изплаши, защото изведнъж седна бързо и той видя, че устните й се размърдаха. Казваше му нещо, но той не я чуваше.

— Почакай — повтори. — Не може да бъде. Почакай.

Заоблича се с трескава бързина, като постоянно си повтаряше: почакай, почакай, но вече не мислеше за нея, работата не беше само в нея. Изскочи в коридора, хукна към стаята на Голем, блъсна се в заключената врата, не съобрази веднага къде трябва да го потърси, а после се извърна рязко и се втурна надолу по стълбите, към ресторанта. „Не искам — повтаряше постоянно той, — не ми трябва това, никого не съм молил.“

Слава богу, Голем си седеше на обичайното място. Беше преметнал ръка зад облегалката на креслото и разглеждаше на светлината цвета на коняка в чашата си. А доктор Р. Квадрига беше зачервен и агресивно настроен; щом видя Виктор, каза на цялата зала:

— Тези мокреци. Мръсници. Махайте се.

Виктор рухна в креслото си и Голем му наля коняк, без да каже нито дума.

— Голем — рече Виктор. — Голем, заразих се!

— Инжекция! — заяви Р. Квадрига. — И на мен също.

— Изпийте си коняка, Викторе — каза Голем. — Не бива така да се вълнувате.

— Вървете по дяволите — рече Виктор, гледайки го ужасен. — Заразил съм се от очилатата болест. Какво да правя?

— Добре, добре — каза Голем. — Все пак го изпийте. Той вдигна пръст и викна на сервитьора:

— Сода! И още коняк.

— Голем — рече Виктор с отчаяние, — вие не разбирате. Не мога да пия. Болен съм, казвам ви. Заразих се! Това не е честно… Не исках… Нали казвахте, че не е заразно…

Той се ужаси при мисълта, че говори прекалено несвързано, че Голем не го разбира и мисли, че просто е пиян. Тогава пъхна ръката си под носа на Голем. Чашата се обърна, търкулна се по масата и падна на пода.

В първия момент Голем се отдръпна, после се загледа, наведе се напред, подхвана ръката на Виктор за върха на пръстите и заразглежда раздраните отоци по подпухналата кожа. Пръстите му бяха студени и твърди. „Това е краят — помисли си Виктор, — ето го и първият лекарски преглед, а после ще има още прегледи и лъжливи обещания, че все още има надежда, и успокоителни сиропи, а после ще свикна и вече няма да има никакви прегледи, ще ме отведат в лепрозориума, ще ми намотаят черна превръзка на устата и всичко ще свърши.“

— Да сте яли ягоди? — попита Голем.

— Да — отвърна покорно Виктор. — Градински.

— Сигурно сте изгълтали поне два килограма — каза Голем.

— Какво общо имат тук ягодите? — развика се Виктор, издърпвайки ръката си. — Направете нещо! Не е възможно да е вече късно. Току-що започна…

— Престанете да крещите. Имате копривна треска. Алергия. Противопоказно ви е да ядете ягоди в такива количества.

Виктор още не разбираше. Той разглеждаше ръцете си и мърмореше:

— Та нали вие сам казвахте… отоци… обриви…