Аркадий Стругацки - Куца съдба

— Отоци стават и от дървениците — рече назидателно Голем. — Имате идиосинкразия към някои вещества. И въображението ви е прекалено развито. Като при повечето писатели. Виж го ти — мокрец…

Виктор почувства, че живва. „Размина ми се — кънтеше в главата му. — Май че ми се размина. Ако ми се е разминало, не знам какво ще направя. Ще откажа цигарите…“

— А не ме ли лъжете? — попита той жално. Голем се усмихна.

— Изпийте коняка — предложи той. — При алергия не бива да се пие коняк, ама вие го изпийте. Че имате много окаян вид.

Виктор взе неговата чаша, примижа и отпи. Нищо! Малко му се гадеше, но като се имаше предвид махмурлука, това беше разбираемо. Сега ще мине. И всичко му мина.

— Скъпи писателю — рече Голем, — за да станете архитект, не е достатъчно само да имате отоци по ръцете.

Дойде сервитьорът и сложи на масата още коняк и сода. Виктор въздъхна дълбоко и свободно, после вдиша с пълни гърди познатия ресторантски въздух и усети прекрасния мирис на тютюнев дим, на маринован лук, на прегоряло олио и печено месо. Животът се завръщаше.

— Приятелю — каза на сервитьора, — бутилка джин, лимонов сок, лед и четири порции минога в двеста и шестнайсета стая. И по-бързо! Алкохолици — обърна се той към Голем и Р. Квадрига. — Пропадайте вие тук, а аз отивам при Диана!

Беше готов да ги разцелува.

Голем каза, без да се обръща към никого:

— Горкото красиво патенце!

За миг Виктор усети съжаление. Изплува и изчезна споменът за някакви огромни пропуснати възможности. Но той само се засмя, бутна креслото настрани и закрачи към изхода.

Отново ми се присъни оня изпълнен с безсилие и безнадеждност сън, сякаш с топовен гръм се разтварят внезапно всички врати и прозорци и плътното течение отнася от Синята папка всичко написано от мен в озареното от кърваво зарево пространство над шестнадесететажната пропаст. И се завъртяха, завихриха и затъркаляха разнасяните от вятъра листчета, и в Синята папка не остана нищо, но все още можеше да изтичам долу, за да догоня, събера и спася поне нещо. Обаче нозете ми сякаш се бяха сраснали с пода и дълбоко в тялото ми бяха проникнали задържащите ме над балкона куки. „Катя!“ — закрещях аз и заплаках от отчаяние, и се събудих, и се оказа, че очите ми са сухи, краката ми са се схванали и непоносимо ме боли хълбокът.

Известно време лежах под светлите квадрати на тавана, търпеливо мърдах стъпалата си, за да се отърва от спазмите, и мислите ми течаха лениво и без какъвто и да било ред. Мислех си, че все пак никак не съм здрав и ще ми се наложи все пак да се вслушам в настоятелните съвети на Катка и да вляза в болница за изследвания… и веднага всичко ще забоксува, ще спре и за дълго време ще бъде затворена моята Синя папка…

Помислих и че би било добре да я разпечатам в два екземпляра. Нека единият екземпляр се пази у Рита… макар че, от друга страна, тя също не е девойче, има някакви проблеми с бъбреците или с черния дроб… Съвсем е неясно, просто не може да си представи човек как, къде, при кого може да остави ръкописа си на съхранение — хем да го пазят, хем да не си пъхат носа в него…

Защото е напълно възможно днешният ми сън да е пророчески: да не успея да завърша нищо и силното течение да издуха, да разхвърля Синята ми папка из канавките и по бунищата, и да не остане дори един лист, за да го пъхнеш в машината за определяне на НКЧТ…

Ето че, когато се сетих за НКЧТ (просто така се сетих, дойде ми наум по принципа на иронията и съжалението), ето тогава сякаш от само себе си ми хрумна нещо, ясно и сухо като формула: те там определят не стойността на произведението, а предсказват неговата съдба!

Значи ето какво се опитваше непрекъснато да ми внуши моят вчерашен тъжен познайник! Най-вероятното Количество Читатели на Текста — та нали тук влиза всичко! Тук влизат и тиражите, и качеството, и популярността, и талантът на писателя, и талантът на читателя, между другото. Ти може да напишеш най-гениалната творба, а машината ще ти даде нищо и половина, защото гениалната ти творба няма да види бял свят, понеже ще я прочетат само жената, близките приятели и познатият ти редактор, като всичко свърши дотук. „Нали разбираш, старче… Старче, разбери ме правилно…“

Умница е тая машина, хитруша е! А аз, глупакът, им за-мъкнах рецензиите си, своя боклук, боклукчийското си кошче. Седна, обгърнал с ръце коленете си. Ето какво имаше предвид той. Ето защо, може да се каже, ми определи среща. Той имаше предвид същностното мое, истинското. За да разбера със сигурност на кой свят съм и трябва ли да продължа да се паля, или подобно на мнозина други преди мен има смисъл да зарежа работата и вместо това да го ударя на печалбарство…