Аркадий Стругацки - Куца съдба

Виктор стана, пъшкайки, зашляпа с босите си крака по студения под, отиде в банята, пусна чешмата и с наслада се напи с вода, без да пали лампата. Страх го беше дори да си помисли, че може да запали лампата. После пак се върна в леглото и известно време се чеса, проклинайки дървениците. „Изобщо, за сюжета така е дори по-добре — секретен институт, часови, шпиони… патриотизмът на патриотичната чистачка Клара… някаква такава халтура. Трудното е да си представиш тяхната работа, идеите им, възможностите им — не е за мен това… Пък и въобще е невъзможно. Шимпанзето не може да напише роман за хората. Как мога да напиша роман за човек, който няма никакви други потребности, освен духовни? Разбира се, някои неща мога да си представя. Атмосферата. Състоянието на непрекъснат творчески екстаз. Усещането за личното всемогъщество и независимост… липсата на комплекси, абсолютното безстрашие… Да, за да напишеш такова нещо, трябва да се натъпчеш с ЛСД. Накратко, от гледна точка на обикновените хора емоционалната сфера на суперчовека би изглеждала като патология. Болест… Животът е болест на материята, а мисленето — болест на живота. Очилата болест“ — помисли си той.

И изведнъж всичко си застана на мястото. „Ето какво е имал предвид! — помисли си Виктор за Голем. — Умни са и всичките талантливи, сякаш са ги избирали с конкурс… Тогава какво излиза? Тогава излиза, че те вече не са хора. Зурзмансор просто ме баламосваше. Значи се е започнало… Нищо не може да се скрие — помисли си той със задоволство. — Още по-малко пък — такова нещо. Ще отида при Голем, няма защо да се прави на пророк. Сигурно са му разказали много неща… Дявол да го вземе, та това е бъдещето, същото това бъдеще, което плъзга пипалца в сърцето на днешния ден! Пред нас са само те…“ Обхвана го трескава възбуда. Всяка секунда беше историческа и жалко, че не знаеше това вчера, защото и вчера, и онзи ден, и преди седмица всяка секунда също е била историческа…

Скочи и светна лампата, като примижа от острите болки в очите. Пипнешком си затърси дрехите. Не можа да ги намери, но после очите му привикнаха със светлината, той грабна панталоните, преметнати върху таблата на леглото, и изведнъж видя ръката си. Беше покрита до лакътя с червени обриви и белезникави отоци. От чесането някои от отоците кървяха. Другата му ръка беше в същото състояние. „Що за дяволска работа?“ — помисли си той, вцепенявайки се, защото вече знаеше какво е това. Вече си бе спомнил: промени в кожата, обриви, мехури, а понякога и гнойни язви… Гнойни язви засега нямаше, но по цялото му тяло изби студена пот. Той изпусна панталоните си и седна на леглото.

„Не може да бъде — помисли си. — И аз. Нима и аз?“ Внимателно поглади с длан отоците по кожата, после затвори очи и сдържайки дъха си, се заслуша в себе си. Сърцето му биеше кънтящо и забавено, кръвта звънтеше тънко в ушите, усещаше главата си огромна и празна, нищо не го болеше, нямаше я и меката тежест в мозъка. „Глупак — помисли си той, усмихвайки се. — Какво се надявам да забележа? Това трябва да е като смъртта — преди секунда си бил човек, а само след квант време вече си бог и не знаеш това, и никога няма да го узнаеш, както глупакът не знае, че е глупак, и както умният, ако наистина е умен, не знае, че е умен… Сигурно се е случило, докато съм спал. Във всеки случай, преди да заспя, същността на мокреците ми беше твърде мъглява, а сега всичко изникна пред очите ми съвсем ясно и постигнах това само с гола логика, без дори да забележа…“

Засмя се щастливо, стъпи на пода, разкърши се и отиде до прозореца. „Моят свят“ — помисли си, докато гледаше през залятото с вода стъкло, и стъклото изчезна. Някъде далече долу в дъжда потънаха и замрелият от ужас град, и огромната подгизнала страна. А после всичко се раздвижи и постепенно се изгуби. Остана само едно малко синьо кълбо с дълга синя опашка. И той видя гигантската леща на галактиката, висяща косо и безжизнено в мъждукащата бездна, отломките от светеща материя, усукани от силови полета, и бездънните пропасти там, където нямаше светлина, и той протегна ръка и я потопи в пухкавото бяло ядро, и усети лека топлина, и когато сви юмрука си, материята се изплъзна между пръстите му като сапунена пяна. Отново се засмя, чукна с пръст по носа на отражението си в стъклото и погали нежно отоците по подпухналата си кожа.

— Това трябва да се полее! — изрече на глас.

В бутилката беше останал още малко джин, горкият стар Голем не беше успял да го допие, горкият стар лъжепророк… лъжепророк не защото предсказанията му бяха неверни, а защото беше само една говоряща марионетка. „Винаги ще те обичам, Голем — помисли си Виктор, — ти си добър човек, ти си умен човек, но си само човек…“ Той сипа остатъка от джина в чашата и с привично движение изля алкохола в гърлото си, но още преди да успее да го преглътне, хукна към банята. Доповръща му се. „По дяволите — помисли си, — каква гадост.“ Видя лицето си в огледалото — сънливо, леко подпухнало, с неестествено големи и неестествено черни очи. „Е, това е всичко — помисли си, — това е всичко, Виктор Банев, пияница и фукльо. Няма да пиеш вече, няма да пееш и да си дереш гърлото, няма да се хилиш на глупостите, няма да бърбориш празни приказки с подут език, няма да се биеш, няма да буйстваш и да хулиганстваш, няма да плашиш минувачите, няма да псуваш полицаите, няма да се караш с господин президента, няма да нахълтваш в нощните барове с шумни компании от млади почитатели…“ Върна се на леглото. Не му се пушеше. Нищо не искаше, от всичко му се повдигаше и му стана мъчно. Усещането за някаква загуба, отначало леко, едва забележимо, като докосване до паяжина, започна да се разраства. Мрачни редици от бодлива тел се изправяха между него и този свят, който толкова много обичаше. „За всичко се плаща — мислеше си, — нищо не се получава даром и колкото повече си получил, толкова повече трябва да заплатиш; за новия живот трябва да платиш със стария си живот…“ Той си чешеше яростно ръцете, раздирайки кожата си, но не забелязваше това.