Аркадий Стругацки - Куца съдба

От тези мисли ми стана студено, полазиха ме тръпки и аз придърпах одеялото върху раменете си. Изведнъж ужасно ми се допуши.

Страшничка, ужасничка е тази машина. От какъв зор им е притрябвала? Разбира се, познанието за бъдещето е вековна мечта на човечеството, нещо като вълшебното килимче и чизмите. Царете-кралете-императорите са обещавали големи пари за подобно познание. Но ако се замислиш, само при едно задължително условие: това бъдеще да е приятно. А неприятното бъдеще — кому е нужно да го знае? Ето, аз идвам на улица „Банная“ със Синята папка и машината ми казва с човешки глас: „А твоите работи, Феликс Александрович, са лайняни. Ще имаш трима читатели — колкото да се обършеш…“

Отметнах одеялото и потърсих с крака чехлите си.

А сега не може да не отида до „Банная“. Май така излиза! Нали трябва да знам… Защо? Защо ми е да знам, че пялата ми работа, всъщност животът ми, са напълно пропилени, хвърлени на бунището? А, от друга страна, защо пък задължително да са там? Дори да е така, какво означава „пропилени и хвърлени на бунището“? Не мечтая ли аз самият да дам да пазят Синята ми папка там, където няма да се пъхне в нея потният любопитен нос на Брижейкин или Гагашкин? Впрочем потният любопитен нос все пак е нещо по-различно. Брижейкин си е Гагашкин, а читателят си е читател. Все пак аз не се занимавам с онанизъм, дявол го взел — аз пиша за хората, а не за да се самонаслаждавам. Разбира се, от самото начало бях готов за това, че Синята ми папка няма да бъде публикувана приживе. Обичайна работа, нито съм първият, нито ще съм последният. Но мисълта, че тя просто ще погине, ще отиде на провала, ще се разтвори без следа във времето… Не, за това не съм готов. Глупаво е, съгласен съм. Но не съм готов. И затова ме е страх!

Миех лицето си, оправях леглото си, приготвях закуската си, обзет от тези мисли. Беше само шест и половина, но вече не можех да спя, нито просто да си легна. Направо ме тресеше от нервна възбуда, от желанието незабавно да предприема или поне да реша нещо.

Докъде са ни докарали само, как са ни убедили, че ръкописите не горят! Горят, и още как горят, направо изгарят сред сини пламъци! Страшно е да гадае човек колко ръкописи са погинали, без никога да се появят пак от нищото… Не искам такава съдба за творбата си. Дори не искам да знам за такава съдба, ако е такава… Ах, ненапразно, ненапразно вчера говореше със заобикалки моят невесел познайник. Можеше да ми каже направо как стоят нещата, обаче е преценил, че ако сам не се досетя, то бог ще прости на недъгавия. А ако се досетя, тогава къде ще се дявам: ще отида, ще занеса и ще узная…

Оказа се, че нямам вече сетива за това, че седя на бюрото си и че Синята папка е разтворена пред мен, и че пръстите ми сами вземат лист след лист и внимателно ги преместват отдясно наляво, изглаждат, изравняват вече обемистата купчинка. Изпитах ужасна горчивина, че късно снощи съм дочел последния написан от мен ред. А колко хубаво би било именно днес, ей сега, в мига на несигурност, в мига на паника, когато пътят ми неумолимо води към разклона, колко хубаво би било в този миг да прочета последния, може би неизвестен за мен, още ненаписан ред и под него думата „КРАЙ“. Тогава бих могъл да кажа вече с леко сърце: „Всичко това е философия, господа, а я се полюбувайте на това!“ — и бих люшнал Синята си папка върху дланта си с разперени пръсти.

Така нетърпимо ми се прииска да доближа поне малко този жадуван миг, че припряно махнах капака на пишещата машина, заредих празен лист хартия и натраках:

„Часовникът показваше три без петнайсет. Виктор стана и отвори широко прозореца. На улицата беше тъмно като в рог. Виктор допуши цигарата си до прозореца, изхвърли угарката в нощта и звънна на портиера. Отговори му непознат глас“.

Свалих ръце от клавишите и се почесах по брадичката. Както обикновено: опитам ли се да превзема тази моя творба с щурм, с гол ентусиазъм и вдъхновение, всичко зацикля.

През следващия половин час само вписах на ръка думата „мокра“ и след „тъмно като в рог“ допълних: „и в тъмата блестеше дъждът.“ Не, сериозната работа не се върши така. Сериозната работа се върши, например, в Мураши, в Дома на творчеството. Предварително трябва да събереш кураж, изцяло да се освободиш от цялата суета и стабилно да отрежеш пътищата си за отстъпление. Твърдо трябва да знаеш, че картата ти за целия срок е платена и парите по никакъв начин няма да ти бъдат върнати. И никакво вдъхновение! Само ежедневен робски, механичен труд до изнемога. Като машина. Като кон. Пет страници преди обед, две страници преди вечеря. Или четири страници преди обед и тогава вече три преди вечеря. Никакъв коняк. Никакви празни приказки. Никакви любовни срещи. Никакви заседания. Никакви телефонни обаждания. Никакви скандали и юбилеи. Седем страници на ден, а след вечеря можеш да поседиш в билярдната, вяло разменяйки някоя и друга дума с познати и полупознати братя литератори. И ако си твърд, ако ти, пази Боже, не се самосъжаляваш и не възклицаваш: „Нали имам право, дявол да го вземе, поне веднъж седмично…“, то след двадесет и шест денонощия ще се върнеш вкъщи като ловджия след добър лов, смазан от умора, но весел и с пълна чанта трофеи… А пък аз дори не съм измислил какво ще има в моята чанта!