Аркадий Стругацки - Куца съдба

В края на юли в домоуправлението съобщиха, че Катя е убита при бомбардировка.

Слабост. Всичко това е моята слабост. Днес нещо съм се поддал на слабостта. Но защо винаги си забранявам да си спомням за това? Името — да. Катя. Катя. Но само името. Сигурно защото никога повече не съм обичал. Оттогава Ф. Сорокин бе имал много бройки, две или три жени и нито една любов.

Телефонът иззвъня и аз се потътрих обратно към кабинета. Обаждаше се Рита, най-накрая и навреме.

Току-що се беше върнала от своя град Тъмохлебаровск, сиреч от Таманския полуостров и желаеше да си пообщува с интелигентен човек от литературния свят. Гласът й беше ясен, весел и здрав и това беше прекрасно. Прииска ми се незабавно да се видя с нея. Попитах каква е днешната й програма и тя отвърна, че сега е в службата си, където ще стърчи до обед, а на обяд ще може да се чупи. Аз възкликнах и ние изковахме съвместно план как ще се срещнем в моя Клуб точно в петнадесет часа и ще се слеем там в гастрономически екстаз. Като начало, делово казах аз. После ще видим, отвърна тя още по-делово.

Този разговор, както би следвало да се очаква, коренно промени погледа ми върху заобикалящата ме действителност. Обкръжението от враждебно се превърна в дружелюбно, а действителността изгуби мрачността си и придоби всички мислими нюанси на розовия и светлосиния цвят. Ето че и навън стана много по-светло и фучащата фъртуна се превърна в лек, да не кажа празничен снеговалеж. И всичко, което навъсено и мрачно ми се беше струпало през последните дни, всички тези неприятни и странни срещи, плашещи разговори и недомлъвки, проблеми, придобили изведнъж плът и кръв, съвсем доскоро още абстрактни, пялата тази мрачна безнадеждност, заобиколилата ме със зловещо настръхнала с нагъсто забитите си колци ограда изведнъж се отдръпна, отстъпи някъде назад и встрани, а всичко пред мен се обагри в изумруденозелено, сребристослънчево, мъглявосиньо с бодро примигващия отпред надпис: „Все някак ще се оправим!“ И хълбокът почти не ме болеше…

Защо все я надуваш тая тръба, младежо? По-добре да беше полегнал в ковчега, младежо!

Преди всичко отидох в банята и там най-грижливо се избръснах. Рита не може да понася дори намек за четина. После избърсах с влажен парцал всички столове и шкафове. Рита не понася прах по полираните повърхности. Смених завивките. Ние с Рита признаваме само чисти, хрущящи, колосани чаршафи. Прецизно избърсах чашите, придирчиво оглеждайки стъклото срещу светлината, излъсках с прах „скайдра“ ножовете, вилиците и тоалетната чиния. И вече на края на представлението измъкнах прахосмукачката и почистих пода навсякъде, където имаше такъв.

Докато се занимавах с всичко това, два пъти звъня телефонът. Единият път беше Льоня Шибздата, на когото след първия му стандартен въпрос-поздрав „как си?“ не позволих дори да си отвори устата, а втория път отново подиша в слушалката оня, срамежливият, и аз в порив на весело настроение му казах, че оценявам предложението му да ми помогне, но всички свои задачки вече съм приключил и в най-близко време ще напусна тази планета и това време завинаги.

Не знам какво си помисли за това срамежливкото, но телефонните обаждания бяха дотук.

Нагласих се с най-хубавия си костюм с лауреатската значка, единствената ми награда, и излязох от вкъщи в два без четвърт — за да успея да мина през приемната комисия и да взема полагаемата порция четиво. Господи, спаси и помилуй! Асансьорът не работеше. Тоест, изобщо не работеше — нито голямата, нито малката кабина.

Тутакси въображението ми нарисува омировата картина как Рита и аз след хубава разходка из заснежената Москва се качваме пеша до шестнадесетия етаж, как сърцето ми бие лудо и неравномерно в гърдите и аз посядам на специално предвидените за целта на всяка площадка пейчици, скришом пъхам в устата си нитроглицерин, а Рита, тази красива жена, дамата на сърцето ми, любовницата, последната ми жена, деликатно говори за дреболии, като с унизително съчувствие ме поглежда отгоре надолу и от време на време повтаря: „Ама не бързай, закъде да бързаме?“

Пропъдих позорното видение и тръгнах да слизам пеш. И кого срещнах на площадката между осмия и седмия етаж? Кой стремително се изкачваше насреща ми, като прескачаше по две стъпала наведнъж, придържайки се с лявата ръка за парапета? Кой бе този румен, свирукащ си Гершуин мъж, който държеше в дясната си ръка тежка чанта с продукти, хранителни продукти по поръчка, ако се съди по някои признаци?