Аркадий Стругацки - Куца съдба

И нещо повече. Този идиот Костя Кудинов смяташе рецензията ми за безразсъдна, макар и героична постъпка, защото предполагаше — впрочем, не без основание, — че Бабахиновците не умират, че винаги се връщат и никога нищо не забравят.

Кому в наше време е приятно да попадне под подозрението, че проявява безразсъдно геройство? Но аз бях благодарен на Костя за това, че той, изглежда, бе забравил за моите приключения с еликсира на живота и аз само снизходително го потупах по рамото и му дадох да разбере, че всичко това са дреболии и с моите яки връзки не ме е страх от никакви Бабахиновци. Като го оставих да разсъждава какви ползи може да извлече от познанството си с една толкова важна персона, аз бавно и в известен смисъл дори величествено поех надолу по стълбите.

Все пак не се размина без карираното палто, което отново напомни за себе си, макар по един донякъде неочакван начин.

Когато излязох от метрото на „Кропоткинска“, видях до будката за цигари това най-голямо постижение на двадесети век — червено-жълтия фургон на специалната медицинска служба. Задните му врати бяха отворени и двамина милиционери въдворяваха в недрата му карирано двулицево палто. Въдворяваното палто хвърляше къчове, а може би не хвърляше къчове, а напразно се мъчеше да намери опора. Не виждах лицето му. Изобщо нищо друго не виждах, ако не се броят очилата. Металната рамка на очилата — делово я пренесе покрай мен, държейки я с два пръста, третият милиционер, който тутакси се скри зад фургона. После вратите се затръшнаха, колата изпусна кубически метър гнусна смрад и отпътува. Това беше цялото приключение и нямаше кого да попитам какво се е случило тук, защото бяха отминали времената, когато подобни инциденти събираха зрители. Продължих по пътя си.

Влязох в Клуба в три без четвърт. На входа този път дежуреше не недовиждащата Маря Трофимовна, а една още млада пенсионерка, която работи при нас съвсем отскоро, обаче вече познава всички, във всеки случай — поне мен. Ние се поздравихме с лек поклон и аз я предупредих, че чакам дама, съблякох се и се затътрих към приемната комисия. Зина-ида Филиповна, черноока и белолика, както винаги много заета и много угрижена, ми посочи шкафа, където на три рафта на отделни купчини лежаха съчиненията на претендентите. Направо не е истина, те са само осем човека, а са публикували толкова нещо!

— Избрах нещата за вас, Феликс Александрович — рече Зинаида Филиповна с разсеяна усмивка. — Нали предпочитате военно-патриотичната тема? Ей оная, дясната купчинка, някой си Халабуев. Вече съм ги записала на ваше име.

Жалък и тъжен беше видът на дясната купчинка, въплътила духа и мисълта на неизвестния ми Халабуев. Три хилави броя „Прапоршчик“ с акуратни опашчици на хартиените лентички за отбелязване на страниците и самотното, също хилаво книжле на Северносибирското издателство „Пазим небето!“.

И кой те е препоръчал, Халабуев, помислих си аз. Кой така необмислено те е хвърлил на нас, лъвовете, с твоите три разказчета и една мижава повест? Пък и това не е повест дори, а леко белетризиран очерк от живота на служещите в ракетни или въздушни войски. Че ти, Халабуев, ще си само една малка хапка за нашите гвардейци, ако, разбира се, не си се подсигурил с тяхното благоразположение. Но дори да си се подсигурил, Халабуев, няма да заситиш и наполовина апетита на нашите специалисти по куртоазна френска литература от осемнадесети век! Обаче, ако си успял да си осигуриш и тяхната благосклонност, тогава чест и хвала на теб, Халабуев, тогава ще стигнеш далеч и много е възможно след едно пет години всички ние да се тълпим пред твоя праг, за да ти се молим за правото да наемем вила в Подмосковието…

С въздишка взех Халабуев под мишница и след като учтиво се сбогувах със Зинаида Филиповна, поех директно към ресторанта.

Случи се така, че макар в ресторанта да нямаше кой знае колко хора, имаше само една удобна свободна маса. Когато се настаних на нея, на масата вдясно се оказа Витя Кошел-ков, нашият най-прочут хуморист и автор на множество скечове, с папийонка, четящ с непристъпен вид вестник „Морнинг Стар“ на чаша кафе.

А на масата отляво чуруликаха, дъвчейки непрекъснато, две дами на неопределена възраст, впрочем със съвсем апетитна външност — или дописници, или дупесници, според класификацията на Жора Наумов.

На масата право пред мен Аполон Аполонович Владимирски гощаваше една от многобройните си роднини от трето (а може би четвърто) коляно по съребрена линия с обяд, полят с шампанско. Той ме забеляза и ние сведохме глави за поздрав.