Аркадий Стругацки - Куца съдба

Като насън чух недоволното господарско блеене:

— Или съм велик руски писател, или ще ям тази юфка…

И като насън, извръщайки глава, видях над чинията с издигащата се от нея пара пълно продълговато лице с гнусливо увиснала долна устна, което моментално се скри зад превития гръб на сервитьора.

В този миг, съвсем наяве, видях на вратата на хола спрялата Рита в любимия за мен костюм с пясъчен цвят. Блясъкът на обецата на нейното ухо убоде окото ми, когато тя бавно извръщаше глава, за да ме открие в залата, но аз страхливо скрих очи и, леко присвит, припряно побягнах по килимената пътечка от нея, натам, към онази врата, зад която се скри Михаил Афанасиевич. През ума ми горчиво премина мисълта, че пак извършвам постъпка, за която ще ми се наложи да се извинявам и да се оправдавам, но аз пропъдих тази мисъл, защото всичко това щеше да става после, а сега ми предстоеше нещо неизмеримо по-важно.

Оказа се, че Михаил Афанасиевич го няма в партийния комитет. Там тракаше на машината Таточка, а в кресло до нея се бе излегнал в небрежна поза един освободил от сакото кръглото си стегнато коремче сатир с червен нос и устни. С израз на човек, покачен на трибуна, той диктуваше от лист хартия:

— „…и с абстракционизма в литературата трябва да се борим и ще се борим със същата непримиримост, като с абстракционизма в живописта, и в скулптурата, и в архитектурата…“

— И в животновъдството! — изкрещях аз, за да го прекъсна. Той спря, явно впечатлен от новия обрат в темата, а аз бързо попитах Таточка:

— Да е наминавал преди малко Михаил Афанасиевич?

— Не — откликна тя, без да спира да громоли на машината. — Днес няма да идва. — И настоятелно се обърна към сатира: „и в архитектурата, и в животновъдството…“ После какво?

Намерих Михаил Афанасиевич в залата със списанията, където седеше в пълно усамотение и внимателно четеше последния брой на „Надзирател“. Оня същия. С повестта на Валя Демченко, осакатената, изрязаната, три пъти ампутираната, но въпреки това жива, непобедимо и предизвикателно жива.

Доближих се и спрях, като не знаех какво да кажа и откъде да започна. Изведнъж ме завладя усещането за нелепостта на случващото се и изпаднах в смут. Вече бях готов да си тръгна, но в този миг той свали списанието, погледна ме въпросително и веднага се усмихна.

— А! Феликс Александрович — произнесе той с тихия си равен глас. — Здравейте. Заповядайте, седнете, ето и свободен стол.

— Това от Чапек ли е? — попитах аз, след като послушно седнах.

— Не, това е от Хашек. Та с какво мога да ви бъда полезен, Феликс Александрович?

— Виждам, че много добре познавате литературата…

— Нещо повече. Много обичам литературата. Добрата литература.

— А когато се усъмните дали е добра, вие я пъхате в своята машина, така ли?

— Ама моля ви се, Феликс Александрович! Това дори някак не ви отива. Впрочем вината е моя. Грешка на езика, моля да ме извините. Разбира се, литературата не е лоша и добра. Има само добра литература, а всичко останало би трябвало да се нарича вторични суровини.

— Така-така! — подзех аз, като продължих да напирам, обзет от някак плачевно отчаяние. — „Има само една свежест — първата, която е и последна. А ако есетрата е втора свежест, това означава, че е гнила!“

Той затвори списанието, обаче сложи пръст, за да отбележи страницата, до която бе стигнал, и известно време ме гледаше, без да продума. А гледах него и бях смаян от сходството с портрета в кафявото томче и бях смаян, че за три месеца никой от нашите дърдорковци не го беше познал, както и аз самият бях имал неблагоразумието да не го позная от пръв поглед там, на улица „Банная“.

— Феликс Александрович — каза той най-сетне. — Виждам, че ме бъркате с някого. Дори се досещам с кого…

— Разрешете, разрешете! — разпалено извиках аз, защото този му опит да се отклони ме разочарова и дори ме оскърби. — Но нали няма да започнете да отричате…

— Именно ще започна! — произнесе той, навеждайки се към мен. — Наистина се казвам Михаил Афанасиевич и казват, че наистина приличам на него, но преценете сам: как е възможно аз да съм той? Мъртвите умират завинаги, Феликс Александрович. Това е също толкова вярно, колкото и че ръкописите изгарят безследно. Колкото и да твърди ТОЙ обратното.

Усетих как пот облива лицето ми. Припряно извадих носната кърпа и се избърсах. Умът ми се размъти, в ушите ми звънтеше, изглежда, кръвното ми беше скочило и отново се чувствах като в сън.

— Обаче хайде най-накрая да се заемем с вашата работа — продължи той и извади пръста си от списанието, което остави до себе си. — Вие, както би следвало да се очаква, съвсем правилно се досетихте, че моята машина не определя абсолютната художествена стойност на произведението, а само неговата съдба в исторически обозримо време.