Аркадий Стругацки - Куца съдба

В западните покрайнини на столицата, в богаташка къща, близо до химически завод живее многодетният титулярен съветник Б. Преднамерено подробно и преднамерено скучно описание на семейния бит на героя: три стаички, кухня, антре, похабена жена, пет дребни дечица, едра стара тъща, пренесла се тук от село. От химическия завод се разнася воня, денем и нощем над него се издигат стълбове разноцветен дим, от отровната смрад умират дърветата, тревата жълтее, странно мутират мухите. Вече няколко години титулярният съветник води кампания да обуздае завода: гневни протести до администрацията, сълзливи петиции до всички инстанции, унищожителни фейлетони във всички вестници, безплодни опити за организиране на стачни постове пред портала. Обаче заводът е като бастион. На крайбрежната улица пред завода отровените пазачи падат в несвяст, домашните животни измират, цели семейства напускат домовете си и тръгват да скитат; във вестниците се появява некролог за преждевременната смърт на директора на завода. Жената на титулярния съветник Б. умира, а децата му едно след друго заболяват от бронхиална астма. Една вечер, когато слиза в мазето за дърва, той открива минохвъргачка и огромно количество мини, останали там от времето на Съпротивата. Още същата нощ пренася всичко това на тавана и отваря капака на прозорчето. Заводът се вижда като на длан: под силната светлина на прожекторите насам-натам сноват работници, летят вагонетки, плуват жълти и зелени облаци отровни пари. „Ще те унищожа!“ — прошепва титулярният съветник и открива огън. Този ден не отива на работа, на следващия — също. Не спи и не яде, клекнал е до прозорчето и стреля. Спира само от време на време, за да изстине минохвъргачката. Оглушал е от изстрелите и е ослепял от барутния дим. Понякога му се струва, че химическата смрад отслабва и тогава се усмихва, облизва устните си и шепне: „Ще те унищожа!“. После, останал без сили, пада и заспива, а когато се събужда, вижда, че мините свършват — останали са само три. Изстрелва ги и се показва през прозорчето.

Обширният двор на завода е осеян със снарядни ями, зеят разбитите прозорци, следите от попаденията тъмнеят по грамадните газохранилища, в двора е прокопана сложна система от окопи, по които бързо пробягват работници, много по-бързо отпреди летят вагонетките, шофьорите на автокарите са защитени с железни листове, а когато вятърът отвява облаците отровни изпарения, върху тухлената стена на административната сграда изпъква пресен надпис с бяла боя: „Внимание! При обстрел тази страна е особено опасна…“

Виктор дочете последната страница, запали цигара и погледна листа в пишещата машина. Там имаше само ред и половина: „Когато излезе от редакцията, журналистът Б. понечи да вземе такси, но размисли и слезе в станцията на метрото.“ Виктор знаеше много добре какво ще се случи след това с журналиста Б., но не можеше да пише повече. Часовникът му показваше три без петнайсет. Стана и отвори прозореца. На улицата беше непрогледен мрак и в мрака проблясваше дъждът. Виктор допуши цигарата си до прозореца, изхвърли угарката в мократа нощ и позвъни на рецепцията. Отговори му непознат глас. Виктор попита кой ден от седмицата е днес. Като се забави малко, непознатият глас го уведоми, че сега е нощта в петък срещу събота. Виктор примигна няколко пъти, затвори телефона и решително издърпа листа от машината. Стига толкова. Две денонощия поред, без да вдигне глава от пишещата машина, без да види някого, без да разговаря с когото и да било, изключил телефона, неотговарящ на почукванията, без Диана, без нищо за пиене, май дори без ядене, като само от време на време полягаше на леглото, за да види насън как кралицата на дървениците стои до горния праг на вратата и помръдва черните си мустачки… Стига толкова. Журналистът Б. ще почака на перона, докато пристигне влакът с надпис „Забранено качването!“. Няма какво да направи. А пък за нас е време да похапнем, заслужили сме си го, ей богу… Виктор отмести пишещата машина, прибра ръкописа в бюрото си и претършува празния бар. После задъвка една корава кифла с конфитюр и тъжно се заоплаква от себе си, че предния ден беше излял половин бутилка бренди в мивката, за да не го изкушава, но се радваше, че все пак цикълът „Зад кулисите на големия град“ е започнат и то не лошо, прекрасно, напълно задоволително. Макар че навярно щеше да се наложи да преписва всичко наново. „Странно е обаче — помисли си — защо тези разкази потръгнаха именно сега? Защо това не стана преди година или преди две години, когато ги замислих? Сега би трябвало да пиша за жалкия пияница, въобразил си, че е супермен, ето за какво би трябвало да пиша. Нали с това започнах. Всъщност не ми се случва за първи път. Като си помисля, като хубаво си припомня, излиза, че винаги става така. Тъкмо затова не може да се пише по поръчка. Започваш роман за младежките години на господин президента, а скоро се оказва, че пишеш за необитаем остров, където живеят странни маймуни, които не се хранят с банани, а с мислите на корабокрушенците… Е, тук, да речем, връзката е на повърхността. Но каквото и да говорим, винаги я има. Трябва само малко да се поровиш, но кой ще има желание да се рови, когато му се иска да пийне след двудневно въздържание. Я да взема да сляза долу, на рецепцията винаги ще се намери нещо за пиене. Ей сега ще си доям кифлата и слизам…“