Аркадий Стругацки - Куца съдба

Разбира се, той беше прав. Всичко това беше кисел брътвеж — за изгарянето, забравата… Пък и как щях да я изгарям — като се отопляваме с парно. Аз нервно се изкисках: може би затова у нас се публикуват толкова боклуци, защото в градовете изчезнаха печките?

Михаил Афанасиевич също се разсмя, но веднага стана сериозен.

— Разберете ме правилно, Феликс Александрович — рече той. — Ето, вие дойдохте при мен за съвет и за съчувствие. Толкова не искате да проумеете, Феликс Александрович, че нищо такова няма да се случи, че не може да получите от мен нито съвет, нито съчувствие. Не искате да проумеете, че сега виждам пред себе си само един изпотен и нездравословно зачервен човек с отпусната уста и с коронарни съдове, свити до опасен предел. Един живял и очукан от живота човек, който не е прекалено умен и съвсем не е мъдър, който е обременен от срамни спомени и грижливо потискан страх от физическо изчезване. Този човек не буди нито съчувствие, нито желание да му бъдат давани съвети. И от какъв зор? Разберете, Феликс Александрович, изобщо не ме интересуват нито вашите вътрешни борби, нито вашият душевен смут, нито вашето, ще ме прощавате, себелюбуване. Единственото, което ме интересува, е вашата Синя папка и вашият роман да бъде написан и завършен. А как ще го направите, на каква цена — аз не съм нито литературовед, нито ваш биограф, така че просто нехая по въпроса. Разбира се, на хората е присъщо да очакват награда за своя труд и мъки и, общо взето, това е справедливо, но има изключения: няма и не може да има награда за творческите мъки. В самите тези мъки вече се включва наградата. Затова, Феликс Александрович, не очаквайте за себе си нито светлина, нито спокойствие. Никога няма да се сдобиете нито със светлина, нито със спокойствие.

Настана тишина. Сякаш бях оглушал. И в тази глуха тишина беззвучно влезе библиотекарката, съпровождана от две старици, и те, беззвучно разговаряйки помежду си, се доближиха до шкафа, беззвучно го отвориха и се заеха беззвучно да изваждат на бюрото и да разлистват някакви прашни подшивки. А най-странното беше, че те сякаш не ни виждаха, нито веднъж не погледнаха към нас, сякаш ни нямаше. В тази тишина изведнъж зазвуча приглушеният, приятен глас на Михаил Афанасиевич. Той не говореше и не разказваше, а именно четеше на глас от невидимата книга:

„… Градът ги гледаше с празните си прозорци — плесенясал, хлъзгав, разпадащ се, сякаш много години бе гнил на морското дъно и ето че най-накрая го бяха измъкнали на повърхността, за присмех на слънцето и след като се посмя на воля, слънцето се зае да го руши. Топяха се и се изпаряваха покривите, от ламарината и от керемидите се издигаше ръждива пара и те се изпаряваха пред погледа. Меко се пречупваха и стапяха уличните фенери, разтваряха се във въздуха будките и рекламните табла — всичко наоколо пукаше, тихичко съскаше, шумолеше, ставаше поресто, прозрачно, превръщаше се в преспи от кал и изчезваше…“

Михаил Афанасиевич замълча, облегна се назад в дивана и затвори очи. Но аз вече разбрах откъде чете и защо чутото ми е толкова познато. Това не беше самият край, не бяха последните редове, но сега виждах тази последна картинка и вече знаех какъв ще е последният ми ред, след който няма да има повече нищо, освен думата „край“ и може би датата.

Целият клубен ресторант видя как известният писател на военно-патриотична тема Феликс Сорокин, висок, леко пълен среброглав хубавец с пищни черни мустаци, блестейки с лауреатската значка на ревера на сакото си, свободно премина между масите и се доближи до красивата жена с елегантен костюм в пясъчен цвят и целуна ръката й. И целият ресторант чу как той, като се извърна към сервитьора Миша, ясно произнесе:

— Месо! Каквото и да е! Само да не е кучешко! До гуша ми дойде от кучешко, Миша!

Половината зала пропусна тези странни думи покрай ушите си, а другата половина ги сметна за нескопосна шега, докато Аполон Аполонович, като поклати главичката си на костенурка, измърмори: „Странно… Кога успя?“

А Феликс Сорокин дори не си помисляше да се шегува. Не беше успял и да се натряска, това тепърва му предстоеше. Той просто беше възмутително, непристойно и неумело щастлив, и всъщност си нямаше никаква представа защо.

Година след края на войната демобилизирали поручик Б. заради раняване. Окачили му медал „Виктория“, дали му една месечна заплата и картонена кутия с подаръци от господин президента: бутилка трофеен шнапс, две консерви страсбургски пастет, две подкови пушен конски салам и пак трофейни копринени долни гащи, за уреждане на семейния живот. Когато се връща в столицата, поручикът не пада духом. Добър техник е и стига да пожелае, веднага ще го вземат на-работа в работилниците на университета, които навремето е напуснал като доброволец в армията, но той не бърза — възобновява старите си познанства, намира си нови приятели, а междувременно изпива вехториите, взети от неприятеля под формата на репарации. На една вечеринка среща жена на име Нора, която много прилича на Диана. Следва описание на вечеринката: довоенни грамофонни плочи, домашно пречистен денатуриран спирт, американски консерви със задушено месо, копринени блузки, облечени на голо, и моркови от всички видове. Подрънквайки с медалите си, поручикът веднага разгонва разните там цивилни, които неуморно слагат на Нора допълнително варени моркови, и започва обсада по правилния начин. Нора се държи странно. От една страна, явно няма нищо против, но от друга страна, му дава да разбере, че е опасно да започва връзка с нея. Обаче разгорещен от денатурирания спирт, бившият поручик не иска нищо да знае. Те напускат вечеринката и тръгват към дома на Нора. Следвоенната столица нощем: рядко срещащи се улични фенери; осеян с дупки паваж; оградени развалини; недостроен цирк, в който гният шест хиляди военнопленници, охранявани от двама инвалиди; в една вече абсолютно тъмна пресечка ограбват някого. Нора живее в старинна триетажна къща, стълбището е изкаляно, на една врата е написано с тебешир: „Тук има немска овчарка“. В дългия коридор, затрупан с разни вехтории, някакви вмирисани типове се отдръпват в сянката. Нора дрънчи силно с многобройните си ключове, отваря своята врата, облицована с като по чудо запазила се блестяща кожа. В антрето още веднъж го предупреждава, но като предполага, че става дума за някакви престъпници, Б. само й отговаря, че на кон и с гола сабя е влизал в бой с танкове. Стаичката е твърде чиста и уютна за онова време, вътре има огромен диван. Нора гледа поручика с някакво съжаление, излиза за малко и се връща със започната бутилка коняк, облечена възможно най-съблазнително. Оказва се, че имат на разположение само половин час. След като изтича половината час, напълно задоволеният поручик си тръгва с надеждата да се срещнат отново. В края на коридора вече го чакат — двамата вмирисани типове в сенките. Усмихвайки се неприятно, те му преграждат пътя и му предлагат да си поговорят. Без излишни думи поручикът се заема да ги бие и постига неочаквано лесна победа. Повалени на пода, плачейки и кискайки се едновременно, вмирисаните типове разясняват на поручик Б. в какво положение е изпаднал. Той е набил свои хора. Сега всички те са свои хора. Нора не е просто съблазнителна жена. Нора е кралица на столичните дървеници. С вас вече е свършено, господин офицер, ще се срещнем в „Атакама“, ние се събираме там всяка нощ. Вървете си вкъщи, а когато сърбежът стане нетърпим, елате там, отворено е до сутринта…