Аркадий Стругацки - Куца съдба

Виктор се освободи от него и се запъти към рецепцията.

— Какви са тези безобразия тук при вас… — започна и млъкна.

На рецепцията седеше Зурзмансор и бързо пишеше нещо в дебела тетрадка.

— Банев — рече той, без да вдига глава. — Край, Банев, това е всичко. Прощавайте. И не забравяйте нашия разговор.

— Та аз не смятам да заминавам — възрази Виктор. Гласът му секна. — Искам да разбера какво става с тока и водата. Това ваша работа ли е?

Зурзмансор вдигна жълтото си лице.

— Не — каза той. — Ние вече не работим. Сбогом, Банев. Той протегна през гишето ръката си в черна ръкавица.

Виктор машинално я пое, усети ръкостискането и също я стисна.

— Такъв е животът — каза Зурзмансор. — Човек създава бъдещето, но не за себе си. Навярно вече сте го разбрали. Или скоро ще го разберете. Това се отнася повече за вас, отколкото за нас. Сбогом.

Той кимна и отново се зае да пише.

— Да вървим! — просъска Квадрига в ухото на Виктор.

— Нищо не разбирам — рече високо Виктор и гласът му отекна из цялото фоайе. — Какво става тук?

Не искаше във фоайето да е тихо. Не искаше да се чувства тук външен човек. Не той беше чуждият тук и нямаше защо Зурзмансор да седи в три часа на рецепцията. „И няма какво да ме заплашвате, не съм ви Квадрига…“ Но Зурзмансор не го чуваше или не искаше да го чува. Тогава Виктор демонстративно сви рамене, извърна се и тръгна към ресторанта. На входа обаче спря.

В залата лампионите светеха мъждиво, полилеите светеха мъждиво, мъждиво светеха и лампите по стените и залата беше пълна. Около масите бяха насядали мокреци. Всички изглеждаха еднакви, само дето седяха в различни пози. Едни четяха, други спяха, а мнозина, сякаш вцепенени, гледаха неподвижно някъде в пространството. Голите им черепи проблясваха, носеше се дъх на влага и лекарства. Прозорците бяха разтворени, а на пода тъмнееше вода. Не се чуваше нито звук, само отвън звучеше плисъкът на дъжда…

После отнякъде се появи Голем — напрегнат, загрижен, съвсем състарен — и застана пред Виктор.

— Защо сте още тук? — попита той полугласно. — Вървете си, не бива да сте тук.

— Какво значи „не бива да съм тук“? — каза Виктор, отново ядосан. — Искам да пия нещо.

— По-тихо — каза Голем. — Мислех, че вече сте си заминали. Чуках на вратата ви. Къде отивате сега?

— Горе, в стаята си. Ще взема една бутилка и ще се кача в стаята си.

— Тук няма алкохол — каза Голем.

Виктор мълчаливо му посочи с пръст бара, където мъж-диво проблясваха редиците бутилки. Голем се огледа.

— Няма — каза той. — Уви.

— Искам да пия — повтори упорито Виктор.

Но не чувстваше никакво упорство в себе си. Просто се перчеше. Мокреците го гледаха. Четящите свалиха книгите, вцепенените извърнаха черепите си и само спящите продължиха да спят. Десетки блестящи очи, сякаш увиснали в червеникавия сумрак, гледаха в него.

— Не отивайте в стаята си — каза Голем. — Махнете се от хотела. Идете при Лола… Или при доктора, на вилата… Само трябва да знам къде ще бъдете. Ще дойда за вас. Слушайте, Викторе, не се инатете, а правете каквото ви казвам. Сега нямам време да ви разказвам какво става, пък и не е удобно. Жалко, че Диана не е тук, тя щеше да потвърди…

— А къде е тя?

Голем отново се озърна и погледна часовника си.

— В четири часа… или в пет… тя ще бъде на автогарата при Слънчевите порти.

— А къде е сега?

— Сега е заета.

— Така — рече Виктор и също погледна часовника си. — В четири или в пет часа при Слънчевите порти.

Много му се искаше да се махне. Непоносимо беше да стои във фокуса на вниманието на това тихо сборище.

— Може би в шест — каза Голем.

— До Слънчевите порти… — повтори Виктор. — Там е вилата на нашия доктор, нали?

— Точно така — каза Голем. — Отивайте във вилата и чакайте там.

— Струва ми се, че просто искате да ме отпратите — рече Виктор.

— Да — каза Голем и изведнъж се загледа с интерес във Виктор. — Виктуар, нима изобщо не ви се иска да се махнете оттук?

— Иска ми се да спя — рече небрежно Виктор. — Не съм спал две нощи. — Той хвана Голем за копчето на ризата и го изведе във фоайето. — Добре, ще се махна, но що за пандемониум е това? Да нямате конгрес?

— Да — каза Голем.

— Или вдигнахте въстание?

— Да — каза Голем.

— А може би е избухнала война?

— Да — каза Голем. — Да, да. Махайте се оттук.

— Добре — рече Виктор. Обърна се да си тръгне, но спря. — А Диана?

— Нищо не я заплашва — каза Голем. — Нито пък мен. Никой от нас нищо не го заплашва. Поне до шест часа. Или може би до седем.