Аркадий Стругацки - Куца съдба

— Ще отговаряте пред мен за Диана — изрече тихо Виктор. Голем измъкна носната си кърпичка и изтри врата си.

— Аз отговарям за всичко — каза той.

— Така ли? А аз бих предпочел да отговаряте само за Диана.

— Омръзнахте ми — каза Голем. — Ох, как ми омръзнахте, красиво патенце. Диана е с децата. Абсолютно нищо не я заплашва. Вървете си вече. Трябва да работя.

Виктор се извърна и тръгна към стълбището. Зурзмансор вече не беше на рецепцията, само лампата тлееше над дебелата тетрадка, подвързана с мушама.

— Банев — повика го Р. Квадрига от един от тъмните ъгли. — Къде отиваш? Да вървим!

— Няма да се мъкна по чехли под дъжда! — отвърна ядосано Виктор, без да се обръща.

„Изгониха ни — мислеше си. — Изгониха ни от хотела. А може би и от кметството. Може би дори и от града… А после — какво?“

Горе, в стаята си, той бързо се преоблече и наметна шлифера. Квадрига непрекъснато се мотаеше в краката му.

— Така ли ще тръгнеш? С халата? — попита го Виктор.

— Той топли — каза Квадрига. — А на вилата имам още един.

— Тъпак, иди да се облечеш.

— Няма да отида — рече твърдо Квадрига.

— Да отидем заедно — предложи Виктор.

— Не. И заедно не бива. Не бой се, ще се оправя и така… Свикнал съм…

Квадрига беше като пудел, напиращ да излезе на разходка. Подскачаше, поглеждаше Виктор в очите, дишаше шумно, подръпваше го за дрехите, подтичваше до вратата и се връщаше. Нямаше смисъл да бъде убеждаван. Виктор пъхна в ръцете му стария си шлифер и се замисли за миг. После измъкна от бюрото документите и парите си, разпредели ги по джобовете, затвори прозореца и загаси лампата. След това се остави Квадрига да го води.

Навел глава, докторът хонорис кауза стремително го помъкна по коридора, по служебното стълбище, покрай тъмната и студена кухня, изблъска го навън през вратата, в черната тъмница под проливния дъжд, и изскочи след него.

— Слава богу, измъкнахме се! — каза той. — Да бягаме! Но той не умееше да бяга. Измъчваше го задух, а и беше толкова тъмно, че се налагаше да вървят почти слепешката, опипвайки стените. Можеха да познаят накъде вървят само по уличните фенери, които горяха с половин сила, а и тук-таме през процепите на завесите се процеждаше червеникава светлина. Дъждът плющеше непрестанно, но улиците не бяха съвсем безлюдни. Някъде разговаряха полугласно, плачеше кърмаче, два пъти покрай тях минаха тежки камиони, някаква каруца изтрополи с железните си обръчи по асфалта.

— Всички бягат — мърмореше Квадрига. — Всички се спасяват. Само ние се влачим едва-едва…

Виктор мълчеше. Джапаше във вода, обувките му подгизнаха, по лицето му течеше топла вода. Квадрига се беше вкопчил в него като удавник, всичко беше страшно глупаво — трябваше да се мъкнат през целия град и изобщо не му се виждаше краят. Виктор налетя на водосточна тръба, нещо изхрущя, Квадрига го изпусна и веднага се развика с пълно гърло:

— Банев! Къде си?

Докато се търсеха пипнешком един друг в мократа тъмнина, над главите им изтрака прозорец и приглушен глас запита:

— Е, какво се чува?

— Пълен мрак — отвърна Виктор.

— Точно така! — въодушеви се гласът. — И вода няма… Добре че успяхме да напълним коритото.

— И какво ще стане сега? — попита Виктор, като едва удържаше напиращия напред Квадрига. След кратко мълчание гласът изрече:

— Няма как, ще обявят евакуация… И това ми било живот!

Прозорецът хлопна. Затътриха се нататък. Квадрига, хванал се за Виктор с две ръце, започна да разказва объркано как се събудил, обхванат от ужас, слязъл долу и видял там това сборище на бесове… В тъмното връхлетяха на някакъв камион, заобиколиха го пипнешком и се блъснаха в човек, който носеше нещо. Квадрига пак се разкрещя.

— Какво има? — попита го свирепо Виктор.

— Бие се — съобщи обидено Квадрига. — Право в черния дроб. Със сандъка.

Оказа се, че напреки на тротоара са спрели коли, натрупани са хладилници, бюфети, цели градини от цветя в саксии. Квадрига налетя на един гардероб с отворени врати-огледала, после си оплете краката в някакъв велосипед. Виктор постепенно започна да се вбесява. На един ъгъл ги спряха, осветявайки ги с фенерче. Проблеснаха мокри войнишки каски и груб глас заяви на южен диалект:

— Военен патрул. Покажете си документите. Естествено, Квадрига нямаше документи и моментално започна да крещи, че е доктор, че е лауреат, че се познава лично с… Грубият глас рече презрително:

— Цивилни. Пусни ги.

Пресякоха градския площад. Пред полицейското управление се бяха струпали коли със запалени фарове. Златоризците се суетяха безсмислено насам-натам, проблясваше излъсканата мед на пожарникарските им шлемове, разнасяха се гръмки нечленоразделни заповеди. Ясно беше, че центърът на паниката е тук. Отблясъците от фаровете известно време озаряваха пътя им, после отново стана тъмно.