Аркадий Стругацки - Куца съдба

— Не — каза Квадрига. — Без теб не тръгвам.

— Тогава престани да трепериш и донеси нещо за ядене — нареди Виктор. — Нали хлябът още не се е превърнал в камък?

Хлябът не се беше превърнал в камък. И консервите си бяха останали консерви, при това съвсем не лоши. Те ядяха, а войничето разказваше колко страх е брало през последните два дни: за летящите мокреци, за нашествието на дъждовните червеи, за децата, които за два дни станали възрастни, за своя приятел, редник Крупман, момче на деветнадесет години, който от страх стрелял в себе си… и още как донесли обеда в караулното, сложили го да се стопли, два часа стоял обедът на печката, но така и не се стоплил и накрая го изяли студен… „А тази вечер застъпих на пост в осем часа, изля се страхотен дъжд, примесен с градушка, над зоната някакви светлинки, а там изобщо не може да има светлинки, музика се разнася, нечовешка, и някакъв глас говори и говори, говори и говори, а какво говори — една дума не мога да разбера. А от степта се зададоха въртящи се стълбове, и — в зоната. Щом влязоха в зоната, портата се отвори и от зоната излетя с колата си господин капитанът. Дори не успях да отдам чест, гледам само, че господин капитанът е на задната седалка без фуражка, без шлифер, удря шофьора по врата и реве: «По-бързо, кучи сине! — крещи той. — По-бързо!» Сви ми се на мен нещо отвътре и сякаш някой ми каза: Бягай, ми вика, плюй си на петите и се омитай, че нищо няма да остане от теб. Е, аз си плюх на петите. Но не по пътя, а напряко, през степта, през деретата, за малко да затъна в блатото. Наметалото ми остана някъде там, съвсем ново беше, вчера ми го дадоха, и най-сетне стигнах до града, а в града — навсякъде патрули. Веднъж едвам се измъкнах, втори път едвам се измъкнах и се добрах дотук, до автогарата, и гледам — бяга народът, цивилните ги пускат, а нашите — друг път, искат пропуск. Та тогава се престраших и…“

Щом разказа историята си, войничето се сгуши в креслото и моментално заспа. Мъчително трезвият Квадрига отново заповтаря, че трябва да се махнат, и то незабавно.

— Виж го човека — настояваше той, като сочеше с вилицата спящото войниче. — Човекът разбира… А ти си тъпак, Банев, твърдоглав тъпак. Как може нищо да не чувстваш. Аз просто физически усещам как откъм север нещо ме задушава… Повярвай ми… знам, че не ми вярваш, но сега ми повярвай, откога ви разправям, че не бива да оставаме тук… Голем ти размъти главата, дългоносият пияница… Разбери, пътят сега е свободен, защото всички чакат да съмне, а после ще разрушат всички мостове, както през четирийсета година… Твърдоглав тъпак си ти, Банев, и винаги си бил такъв, и в гимназията беше такъв…

Виктор му нареди да спи или да върви по дяволите. Квадрига се нацупи, дояде консервите и се настани на дивана, като се зави с мъхесто вълнено одеяло. Известно време се въртя, пъшка, мърмори апокалиптични предупреждения, а после притихна. Беше четири часът.

В четири и десет светлината примигна и угасна съвсем. Виктор се изтегна в креслото, покри се с някакви сухи парцали и също притихна; гледаше в тъмния прозорец и се ослушваше. В съня си войничето простенваше, а капналият от умора доктор хонорис кауза похъркваше. Някъде — изглежда, на автогарата — ревяха двигатели и хора с истерични гласове крещяха нещо неразбираемо. Виктор се опита да се ориентира в ситуацията и стигна до извода, че мокреците все пак са се сдърпали с генерал Пферд, изхвърлили са го от лепрозориума, твърде лекомислено са пренесли седалището си в града и си въобразяват, че щом умеят да превръщат виното във вода и да карат хората да изтръпват от ужас, ще могат да издържат и срещу съвременната армия… каква ти армия — и срещу съвременната полиция. Идиоти! Ще разрушат града и не само че те самите ще загинат, ами и хората ще оставят без покрив. И децата… Децата ще погубят, мръсниците! А защо? Какво искат? Нима отново борба за власт? Ех, вие, и се правите на суперчовеци. Виж ги ти колко са умни, колко талантливи… Същата измет сте като нас. Още един Нов ред искате да въведете, а колкото е по-нов един ред, толкова е по-лош — това вече всички го знаят. Ирма… Диана… Сепна се, напипа в тъмнината телефона, свали слушалката. Телефонът мълчеше. Пак не са могли да поделят нещо, а ние, които нямаме нужда нито от едните, нито от другите, а искаме само да ни оставят на мира, отново ще трябва да се махаме, да се тъпчем един друг, да бягаме, да се спасяваме. Или — още по-лошо — ще трябва да избираме страна, без нищо да разбираме, без нищо да знаем, като вярваме само на думите им и дори не на думите им, а дявол знае на какво… и да стреляме един в друг, и да се ядем един друг…