Аркадий Стругацки - Куца съдба

Развиделяваше се, луната избледня, страшният квадрат се разтегна, облаците се топяха, настъпи утрото. Виктор почака петнайсетина минути, но никой вече не се появи и той излезе през портата. На асфалта се въргаляха мръсни дрипи, нечий прегазен куфар — хубав куфар е бил, по всичко личеше, че някоя важна клечка го е изпуснала, — едно колело от каруца, а малко по-нататък, на банкета, беше и самата каруца, в която имаше стар продран диван и един фикус. По средата на шосето, точно срещу вратата — самотен галош. Наоколо беше пусто. Виктор погледна към автогарата. Там вече нямаше нито една кола, нито един човек. В градините зачуруликаха птици, изгря и слънцето, което Виктор не беше виждал вече половин месец, а пък градът — няколко години. Но сега нямаше кой да го гледа. Отново се разнесе бученето на двигател и иззад завоя се показа автобус. Виктор се отдръпна на банкета. Бяха „Братята по разум“ — те преминаха покрай него, обърнали към него равнодушните си, лишени от мисъл лица. Край, помисли си. Да можех да пийна нещо. Но къде е Диана?

Той тръгна бавно обратно към града.

Слънцето беше отдясно, ту се скриваше зад покривите на къщите, ту надничаше през пролуките между тях, ту разпръскваше топла светлина през клоните на полуизгнилите дървета. Облаците изчезнаха и небето стана смайващо чисто. Над земята се издигаше лека мъгла. Беше съвсем тихо и Виктор обърна внимание на странните, едва доловими звуци, които идваха сякаш изпод земята — някакво слабо пука-не, шумолене, ромон. Но после свикна и забрави за тях. Обзе го удивително чувство на покой и сигурност. Крачеше като пиян и почти през цялото време гледаше в небето. На булеварда на Президента до него спря джип.

— Качвайте се — каза Голем.

Голем беше посивял от умора и някак потиснат, а до него седеше Диана — и тя изглеждаше уморена, но въпреки това беше красива, най-красивата от всички уморени жени.

— Слънце — рече Виктор, усмихвайки се. — Вижте какво слънце.

— Той няма да тръгне — каза Диана. — Предупреждавах ви, Голем.

— Защо да не тръгна? — учуди се Виктор. — Ще тръгна. Само че защо трябва да бързаме?

Не се сдържа и отново погледна към небето. После се загледа назад, към пустата улица. Слънцето беше заляло всичко. Някъде там, в полето, се влачеха бежанците, с гръм и трясък отстъпваше армията, бягаха важните клечки. Имаше задръствания, носеха се ругатни, крещяха се безсмислени команди и заплахи. А от север към града приближаваха победителите и тук беше ивица на спокойствие и сигурност, няколко километра пустота, и в пустотата — една кола и трима души.

— Е, какво, Голем, настъпва новият свят?

— Да — отговори Голем. Той се взираше във Виктор изпод възпалените си клепачи.

— А къде са вашите мокреци? Пеша ли идват?

— Няма мокреци — каза Голем.

— Как така няма? — попита Виктор. Погледна към Диана, а тя мълчаливо се извърна.

— Няма мокреци — повтори Голем. Гласът му беше сподавен и на Виктор изведнъж му се стори, че той всеки момент ще заплаче. — Можете да смятате, че изобщо не ги е имало. И няма да ги има.

— Прекрасно — каза Виктор. — Хайде да се поразходим.

— Ще тръгвате ли, или не? — попита вяло Голем.

— Бих тръгнал — рече Виктор, усмихвайки се, — но трябва да се отбия в хотела, да си взема ръкописите… и изобщо — да поогледам. Знаете ли, Голем, на мен тук ми харесва.

— Аз също оставам — каза изведнъж Диана и слезе от колата. — Какво да правя там?

— А тук какво ще правите? — попита я Голем.

— Не знам — каза Диана. — Та нали вече нямам никого, освен този човек.

— Е, добре — рече Голем. — Той не разбира. Но нали вие разбирате…

— Но нали той трябва да види — възрази Диана. — Не може да тръгне, без да види…

— Точно така — подхвана и Виктор. — На кого ще съм нужен, ако не видя? Нали това е моята специалност — да виждам.

— Слушайте, деца — каза Голем. — Осъзнавате ли какво смятате да направите? Викторе, на вас нали ви казаха: Ако искате да има полза от вас, останете си на своята страна. На своята!

— Цял живот съм бил на своята страна — отвърна Виктор.

— Тук това ще бъде невъзможно.

— Ще видим — рече Виктор.

— Господи! — каза Голем. — Сякаш на мен не ми се иска да остана! Но човек трябва поне малко да мисли с главата си! Дявол да го вземе, трябва да прави разлика между това какво иска и какво е длъжен да направи… — Той сякаш убеждаваше самия себе си. — Ех, вие… Оставайте тогава. Пожелавам ви приятно прекарване. — Голем превключи скоростите. — Къде е тетрадката, Диана? Аха, ето я. В такъв случай я вземам със себе си. На вас тя няма да ви трябва.