Аркадий Стругацки - Куца съдба

Те притихнаха, а след пет минути, когато пред тях замъждукаха слабите светлинки на автогарата, Квадрига задърпа Виктор надясно, мърморейки радостно:

— Пристигнахме, слава тебе, Господи…

Квадрига, разбира се, беше забравил в хотела ключа от портичката, в джоба на панталоните си. Псувайки, с усилие се прекатериха през оградата. Като не спираха да псуват, те се лутаха известно време сред мокрите люляци и едва не паднаха във фонтана. Най-накрая се добраха до входа, разбиха вратата и нахълтаха в хола. Щракна електрическият ключ и холът се озари от пурпурен здрач. Виктор се строполи в най-близкото кресло. Докато Квадрига тичаше из вилата да търси хавлиени кърпи и сухи дрехи, войничето бързо се съблече по бельо, събра униформата си на купчина, върза я на възел и я мушна под дивана. Едва тогава се поуспокои донякъде и престана да хлипа. После Квадрига се върна и те дълго и ожесточено се разтриваха с кърпите и се преобличаха.

В хола цареше хаос. Всичко беше преобърнато, разхвърляно, разпиляно. По пода се въргаляха куп книги, прашни дрипи и свалени картини, рисувани с маслени бои. Под краката им скърцаха натрошени стъкла, търкаляха се изстискани и сбръчкани тубички боя, правоъгълният екран на телевизора зееше пусто, масата беше затрупана с мръсни чинии, съдини, прибори и развалени остатъци от ядене. Общо взето, само ъглите не бяха затрупани, а може и те да бяха — в полумрака не личеше. В къщата така вонеше, че Виктор не издържа и отвори прозореца.

Квадрига се залови да домакинства. Първата му работа беше да подхване масата от единия край и да я надигне, така че всичко с трясък се изсипа на пода. После я избърса с мокрия халат, изтича някъде и донесе три кристални чаши с вид на антикварни ценности и две квадратни бутилки. Подскачайки от нетърпение, той измъкна тапите им и напълни чашите.

— Да сме живи и здрави… — промърмори той, грабна своята чаша и жадно я притисна до устните си, като предварително опули очи от насладата.

Виктор мачкаше цигарата си и го гледаше снизходително усмихнат. Внезапно по лицето на Квадрига се изписа огромно изумление, примесено с обида.

— И тук е същото… — рече той отвратен.

— Какво става? — попита Виктор.

— Вода — плахо се обади войничето. — Чиста вода. Студена. Виктор отпи от своята чаша. Да, наистина беше вода, чиста студена вода, може би дори дестилирана.

— С вода ли ни поиш, Квадрига? — попита той.

Без да проговори, Квадрига взе втората бутилка и отпи. Лицето му се изкриви. Той плю, рече: „Боже мой!“, скочи и излезе на пръсти от стаята. Войничето пак изхлипа. Виктор разгледа етикетите на бутилките: „ром“, „уиски“. Отново пийна от чашата — вода. Тази работа миришеше на най-обикновена дяволска магия. Дъските на пода изскърцаха от само себе си и кожата на гърба му настръхна под втренчения поглед на нечии очи. Войничето завря глава дълбоко в яката на огромната фланела на Квадрига и издърпа ръкавите й, така че ръцете му се скриха вътре. Очите му бяха опулени, не откъсваше поглед от Виктор.

— Какво си ме зяпнал? — попита дрезгаво Виктор.

— А вие какво? — прошепна войничето.

— На мен нищо ми няма, а ти какво се пулиш?

— Ама вие какво… Някак страшно ми стана… Не бива така…

„Спокойствие — каза си Виктор. — Няма нищо страшно. Та нали са суперчовеци. Суперчовеците могат да правят какво ли не. Те, братко, всичко могат. Да превръщат водата във вино, а виното — във вода. Седят си там, в ресторанта, и превръщат. Подриват основата, крайъгълния камък… Трезвеници, мамка им…“

— Уплаши ли се? — попита той войничето. — Май напълни гащите.

— Ами то си е страшно! — оживи се войничето. — Вашето нищо не е, аз там как се напатих… Стоиш си ти на пост нощем, а той излита от зоната, поглежда те отгоре и си продължава нататък… Един капрал от нашите наистина напълни гащите… А капитанът все ни разправяше: ще свикнете, казва, служба, казва, клетва, казва… Ще свикнеш, друг път. Преди известно време един долетя, кацна на покрива на караулното и гледа, гледа… а очите му, нали не са човешки, едни такива червени, светят и целият направо вони на сяра…

Войничето измъкна ръцете си от ръкавите и се прекръсти. От дебрите на вилата пак изникна Квадрига, все така прегърбен и пристъпващ на пръсти.

— Само вода — рече той. — Викторе, хайде да се махаме. Колата е в гаража, резервоарът е пълен, качваме се и се омитаме! А?

— Не всявай паника — каза Виктор. — Винаги можем да офейкаме… Всъщност както искаш. Аз сега няма да тръгна, а ти, щом искаш, заминавай. Вземи и момчето.