Аркадий Стругацки - Куца съдба

Обичайните мисли в обичайното русло. Хиляди пъти вече съм мислил по този начин. Свикнал съм. Още от малък съм приучен. Или ура-ура, или — я вървете всички по дяволите, на никого не вярвам. Не умеете да мислите, господин Банев, там е работата. И затова опростявате всичко. На което и да е сложно социално движение да сте се натъквали в живота си, преди всичко сте се стремили да го опростите. С помощта или на вярата, или на неверието си. А когато повярвате, стигате чак до обожание, до най-предано кучешко скимтене. Ако не вярвате обаче, сладострастно, със злъчна омраза храчите върху всички идеали — и върху лъжливите, и върху истинските. Пери Мейсън 27 27 Адвокатът-детектив от романите на Ърл Стенли Гарднър. — Бел. ред. казваше: „Уликите сами по себе си не са страшни, страшно е неправилното им интерпретиране.“ Така е и с политиката. Мошениците интерпретират нещата така, както им е изгодно, а ние, наивниците, приемаме и подкрепяме готовата интерпретация. Защото не умеем, не можем и не искаме да мислим сами. А когато наивникът Банев, който в живота си не е виждал нищо друго, освен политически мошеници, започне сам да тълкува нещата, пак се насажда на пачи яйца, защото е неграмотен и не е научен да мисли истински. Затова и не може да интерпретира нещата в никаква друга терминология, освен в мошеническата. Нов свят, стар свят… и асоциация: нойе орднунг, алте орднунг 28 28 Neue Ordnung, alte Ordnung (нем.) — нов ред, стар ред. Асоциацията е с хитлеристкия „нов ред“. — Бел. прев. .

… Е, добре, но нали наивникът Банев не се с появил днес на бял свят, видял е това-онова, понаучил е някои неща. Не е чак абсолютен маразматик. А нали ги има и Диана, Зурзмансор, Голем. Защо съм длъжен да вярвам на фашиста Павор или на това сополиво недорасло селянче, или пък на ненормално трезвия Квадрига? Защо непременно трябва да мисля за кръв, гной, мръсотия? Мокреците са се опълчили срещу Пферд? Ами прекрасно! Нека го изхвърлят! Отдавна му беше времето… Няма да допуснат и на децата да им се случи нещо. Не би им прилягало… И не се бият в гърдите, не призовават към национално самосъзнание и не дават воля на дремещите инстинкти… Това, което е най-естествено, най-малко приляга на човек — правилно, Бол Кунац, браво на теб… Напълно възможно е в този нов свят да няма нов ред. Страшно? Неуютно? Така и трябва да бъде. Бъдещето се създава от теб, но не за теб. Виж само какъв вой нададох, когато ръцете ми се покриха с обривите на бъдещето! Как се молех да се върна при миногите и водката… Противно ми е да си го спомням, а нали така и трябва да бъде. Да, мразя стария свят. Мразя глупостта му, равнодушието, невежеството, фашизма… А какво съм аз без всичко това? За мен то е хлябът и водата. Разчистете света около мен, направете го такъв, какъвто искам да го видя, и с мен е свършено. Не умея да възхвалявам, мразя възхвалите, а няма да има какво да ругая, няма да има какво да мразя — мъка, смърт… Новият свят ще бъде строг, справедлив, мъдър и стерилно чист — аз няма да му бъда нужен, в него ще бъда кръгла нула. Аз му бях нужен, когато се борех за него… А щом не съм му нужен, значи и той не ми е нужен, но ако той не ми е нужен, защо се боря за него? … Ех, къде останаха добрите стари времена, когато човек можеше да отдаде живота си на построяването на новия свят, а да умре в стария. Акселерация, навсякъде акселерация… Но нали не можеш да се бориш против нещо, без да се бориш за нещо! Какво излиза тогава? Значи, когато сечеш гората, най-много ще си изпати именно клонът, на който седиш…

… Някъде в огромния пуст свят едно момиче плачеше и повтаряше жално: „Не искам, не искам, не е справедливо, жестоко е. Какво от това, че без тях ще бъде по-хубаво, нека тогава да не бъде по-хубаво, нека останат, нека живеят, нима не може да се направи така, че да останат с нас, толкова е глупаво, колко е безсмислено…“ Но това е Ирма, помисли си Виктор. „Ирма!“ — извика и се събуди.

Квадрига хъркаше. Дъждът отвъд прозореца беше спрял и бе станало някак по-светло. Виктор поднесе часовника към очите си. Светещите стрелки показваха пет без петнадесет. От прозореца лъхаше на мразовита влага, трябваше да стане и да го затвори, но се беше затоплил, не му се искаше да се размърдва, клепачите му полека-лека сами се склопиха над очите. Дали насън, или наяве, някъде наблизо минаваха камиони, минаваха един след друг, мъкнеха се по калния разбит път, през безкрайно кално поле, под мръсносиво небе, покрай килнатите на една страна телеграфни стълбове с разкъсани кабели, покрай улучено и разбито оръдие с вирнатото дуло, покрай обгорял комин, на който бяха накацали сити врани, ледената влага проникваше под брезента, под шинела. Страшно му се спеше, но не биваше да спи, защото оттук трябваше да мине Диана, а портичката е заключена, прозорците са тъмни и тя си е помислила, че ме няма, и е продължила нататък; той изскочи от прозореца и хукна с всички сили след камиона; и така крещеше, че чак жилите му се късаха, но тъкмо в този момент наблизо с грохот и трясък минаваха танкове, дори той не чуваше самия себе си; Диана замина нататък, към брода, където всичко беше в пламъци, където ще я убият и той ще остане сам, и в този миг се чу свиреп и пронизващ вой и бомбата се заби право в темето му, право в мозъка… Виктор се хвърли в канавката и се изтърси от креслото.