Аркадий Стругацки - Куца съдба

Р. Квадрига виеше. Беше се разкрачил пред отворения прозорец, гледаше в небето и пищеше като жена. Беше светло, но това не беше дневна светлина: по затрупания с боклуци под се открояваха равни и ясни правоъгълници. Виктор изтича до прозореца и погледна навън. Беше луната — ледена, малка и ослепително ярка. Гледката беше страшна, непоносима и Виктор не можа да разбере веднага причината. Небето все така си беше забулено в облаци, но в тези облаци някой грижливо беше изрязал съвсем правилен квадрат и луната беше в квадрата.

Квадрига вече не виеше. Беше пресипнал и сега издаваше само слаби, стържещи звуци. Виктор с усилие си пое дъх и внезапно почувства, че се изпълва с озлобление. На ония това тук да не им е цирк? За какъв ме вземат? Квадрига продължаваше да скрибуца.

— Престани! — изрева Виктор с омраза. — Не си ли виждал квадрати? Скапан живописец! Блюдолизец!

Хвана Квадрига, увит във вълненото одеяло и го разтресе с всичка сила. Квадрига се строполи на пода и притихна.

— Добре — рече той неочаквано с ясен и отчетлив глас. — Стига ми толкова.

Изправи се на колене и направо, както беше приклекнал, хукна като спринтьор навън. Виктор отново погледна през прозореца. Дълбоко в душата си се надяваше, че му се е привидяло, но гледката си беше все същата и той дори успя да съгледа в долния десен ъгъл на квадрата мъничка звездичка, почти чезнеща в лунния блясък. Чудесно се виждаха мокрите люлякови храсти и бездействащият фонтан с алегоричната риба от мрамор, и изпъстрената с рисунки порта, а зад нея — черната лента на шосето. Виктор седна на перваза и като се опитваше да овладее треперенето на пръстите си, запали цигара. Мимоходом забеляза, че войничето не е в хола — или беше офейкало, или се беше скрило под дивана и примряло от страх. Във всеки случай автоматът си беше на мястото и Виктор се изкикоти истерично, след като съпостави това нещастно парче желязо със силите, издълбали квадратния кладенец в облаците. Виж ти какви фокусници. Не, дори новият свят да загине, и на стария ще му се разкаже играта… И все пак е хубаво, че автоматът ми е подръка. Глупаво е, но с него е някак по-спокойно. А като се позамислиш — не е чак толкова глупаво. Нали е ясно, че се очаква паническо бягство, това витае във въздуха, а когато има паническо бягство, винаги е по-добре да стоиш настрана и да имаш оръжие подръка.

На двора изрева двигател, иззад ъгъла изскочи огромната, безкрайно дълга лимузина на Квадрига (личен подарък от господин президента за безкористната служба с четка в ръка). Без да подбира откъде минава, тя се устреми към портата, изби я с трясък, излетя на шосето, зави и се изгуби от погледа му.

— Все пак избяга, гадината — промърмори Виктор не без завист.

Той слезе от перваза, метна автомата на рамо, надяна шлифера върху него и повика войничето. То не отговори. Надникна под дивана, но там беше само влажният вързоп с униформата му. Виктор запали още една цигара и излезе на двора. В люляковите храсти край избитата врата намери пейка със странна форма, но много удобна, а най-важното беше, че оттам имаше чудесен изглед към шосето. Седна, преметна крак върху крак и се загърна плътно с шлифера. Отначало шосето беше пусто, но скоро мина една кола, после втора, трета и той разбра, че паническото бягство е започнало.

Градът се беше пукнал като цирей. Най-отпред бягаха избраниците, бягаха магистратите и полицията, бягаха промишлеността и търговията, бягаха съдът и данъчните власти, финансовите учреждения и народната просвета, пощата и телеграфът, бягаха златистите ризи — всички, абсолютно всички се спасяваха сред облаци от бензинова воня, сред пукотевицата на ауспусите, разрошени, агресивни, злобни и тъпи, подкупни и алчни, слугите на народа и бащите на града, сред воя на автомобилни сирени, сред истеричния стон на клаксони — ревът огласяше шосето, а гигантският цирей все бълваше ли, бълваше гной, продължаваше да се изцежда. Когато гнойта най-после секна, потече кръвта: народът се понесе в натъпкани догоре камиони, в наклонени на една страна автобуси, в претоварени малолитражки, на мотори, на колела, на каруци, пеша, превити под тежестта на вързопи, бутащи ръчни колички или просто с празни ръце; мрачни, мълчаливи и объркани, оставили някъде назад своите домове, своите дървеници, своето обикновено щастие, подредения си живот, своето минало и своето бъдеще. След народа отстъпваше армията. Бавно преминаха всъдеход с офицери, бронетранспортьор, после два камиона с войници и нашите най-добри в света походни кухни. Последна се движеше полугъсенична бронирана кола с картечници, обърнати назад.