Аркадий Стругацки - Куца съдба

Квадрига вече не мърмореше, а само пъшкаше и стенеше. Няколко пъти падна, повличайки със себе си и Виктор. Оплескаха се като прасета. Виктор се чувстваше напълно затъпял и вече не ругаеше, пелена от покорна апатия обгърна мозъка му — „Трябва да вървя, да вървя днес, да вървя и утре, да избутвам настрана невидимите хора, които идват срещу мен, отново и отново да вдигам Квадрига за яката на подгизналия халат, само не бива да се спирам и в никакъв случай не бива да тръгвам назад.“ Нещо изплува в паметта му, нещо, случило се отдавна — позорно, тъжно и неправдоподобно. Само че тогава се зазоряваше и имаше стълпотворение от хора по улиците, от далечината се носеше грохот и тътен, ужасът беше назад, а наоколо имаше само опустели домове със заковани на кръст прозорци. Към лицата летяха пепел и воня на изгоряла хартия, а на верандата на красива къща, над която се развяваше огромно национално знаме, излезе висок полковник в разкошна лейбхусарска униформа, свали си фуражката и се застреля, а ние — дрипави, целите в кръв, предани и продадени, също в хусарски униформи, но вече не хусари, а почти дезертьори — започнахме да свирим с пръсти, да цвилим и да му се подиграваме, а някой от нас заби прекършената си сабя в трупа на полковника…

— Я стой! — прошепна някой в тъмнината и нещо много познато се допря до гърдите на Виктор. Той машинално вдигна ръце.

— Как смеете! — изпищя Р. Квадрига зад гърба му.

— Я по-тихо — рече гласът.

— Помощ! — закрещя Квадрига.

— Млъкни бе, глупак — каза му Виктор. — Предавам се, предавам се — обърна се той в тъмнината към онзи, който опираше дулото на автомата в гърдите му и дишаше тежко.

— Ще стрелям! — предупреди го уплашено гласът.

— Няма защо да стреляш — каза Виктор. — Нали се предаваме.

Усети, че гърлото му пресъхва.

— Я се събличай! — нареди гласът.

— Как така?

— Сваляй обувките, шлифера… панталоните…

— Защо?

— Бързо, бързо! — изсъска гласът.

Виктор се концентрира, отпусна ръце, отскочи встрани, улови с две ръце автомата и отмести дулото му нагоре… Грабителят писна, задърпа се, но, кой знае защо, не стреля. Двамата пъшкаха и всеки се напъваше да изтръгне оръжието от другия.

— Банев! Къде си? — закрещя отчаяно Квадрига.

От допира и по миризмата личеше, че човекът с автомата е войник. Той се съпротивлява още известно време, но Виктор беше значително по-силен.

— Край — каза Виктор през зъби. — Стига… Престани да се дърпаш, защото ще ти фрасна един.

— А вие ме пуснете! — пропищя войникът, съпротивлявайки се слабо.

— За какво ти са моите панталони? Какъв си ти? Войникът само пъшкаше.

— Викторе! — крещеше Квадрига, вече някъде в далечината. — Ааа!

Иззад ъгъла насам свърна кола и освети за миг с фаровете си едно познато луничаво лице и опулените от страх очи под каската, а после отмина.

— Я, та аз те познавам! — възкликна Виктор. — Защо ограбваш хората? Я дай автомата.

Войникът покорно се измъкна изпод ремъка, който за момент се закачи в каската му.

— Та за какво ти са моите панталони? — попита го Виктор. — Дезертираш?

Войникът сумтеше. Беше симпатичното войниче с луничките.

— Е, какво мълчиш?

Войничето заплака с тънко гласче.

— Вече ми е все едно… — замърмори то. — И без това ще ме разстрелят. Напуснах поста. Избягах от поста, изоставих поста, къде да се дявам сега… Ще ме пуснете ли, а, господине? Нали не исках да ви причиня зло, та аз не съм някакъв злодей, нали няма да ме предадете, а?

Той подсмърчаше и се секнеше и навярно в тъмницата бършеше сополите си с ръкава на шинела — жалък като всички дезертьори, уплашен като всички дезертьори и готов на всичко.

— Добре — каза Виктор. — Ще дойдеш с нас. Няма да те издадем. И дрехи ще се намерят. Да вървим, само не изоставай.

Той тръгна напред, а войничето се помъкна след него, все още хлипайки.

Намериха Квадрига по кучешкия вой. Сега вече на врата на Виктор висеше автомат, в лявата му ръка конвулсивно се беше вкопчило хлипащото войниче, а в дясната — виещият тихо Квадрига. Някакъв кошмар. Разбира се, можеше да свали пълнителя и да върне автомата на хлапето, заедно с един ритник. Но му дожаля. И за сополанкото му дожаля, а и автоматът можеше да потрябва… Посъветвахме се тук с народа и се наложи мнението, че е рано да се разоръжаваме. Автоматът все още може да потрябва в предстоящите битки за светлото бъдеще…

— Престанете да хленчите, и двамата — каза Виктор. — Сега ще дотичат патрулите.