Аркадий Стругацки - Куца съдба

Виктор потрепна и престана да дъвче. От черната бездна зад прозореца сред плисъка на дъжда се разнесе звук, сякаш някой рязко удари с чук по дъска. „Стрелят“ — помисли си учудено той. Известно време се ослушва напрегнато.

… Е, добре, а какво е искал да каже авторът с тази своя творба? Защо му е трябвало да възкресява тежките следвоенни времена, когато тук-там все още се срещаха дървеници и лекомислени жени? Може би авторът е искал да опише героизма и непоколебимостта на столицата, която, под ръководството на Негово високопревъзходителство… Няма да се получи, господин Банев! Няма да позволим! Целият свят знае, че по лично указание на господин президента на собствениците на химическите предприятия, замърсяващи околната среда, само в столицата са наложени глоби в размер на… Че благодарение на личната и непрестанна грижа на господин президента над сто хиляди деца от столицата всяка година се изпращат в извънградски лагери… Че съгласно йерархията чиновете, по-ниски от придворен съветник, нямат право да събират подписи под петиции…

В този миг светлината угасна. „Хей!“ — каза Виктор на глас и лампата отново светна, но наполовина по-слабо. „Т-това пък какво е?“ — рече той, но не стана по-светло. Почака малко, после позвъни да рецепцията. Никой не вдигна слушалката. Можеше да се обади до електростанцията, но за целта трябваше да намери телефонния указател. Но къде да го търси, пък и вече беше време да си ляга. Само че първо трябваше да пийне нещо. Стана и внезапно чу някакво шумолене. Някой търкаше с ръце по вратата. После започна да я бута.

— Кой е? — попита Виктор.

Никой не му отговори, чуваше се само, че продължават да бутат и да сумтят. Виктор усети, че го обзема страх. Стените, озарени от червеникавия полумрак, започнаха да му се струват чужди и необичайни, в ъглите се бяха сгъстили прекалено много сенки, а зад вратата мърдаше нещо голямо, тъпо и лишено от разум. „С какво да го цапардосам?“ — зачуди се Виктор, озъртайки се, но в този миг зад вратата се разнесе дрезгав шепот:

— Банев, ей, Банев, тук ли си?

— Идиот — подхвърли полугласно Виктор, отиде в антрето и превъртя ключа. В стаята се вмъкна Р. Квадрига. Беше по халат, с разрошени коси, а очите му играеха.

— Слава богу, че поне ти си тук — веднага заговори той. — Иначе съвсем щях да се побъркам от страх… Слушай, Банев, трябва да се измитаме… Да си тръгваме, а? Да си тръгнем оттук, Банев… — Той хвана Виктор за ризата и го задърпа към коридора. — Да тръгваме, невъзможно е вече…

— Побъркан — каза Виктор, изскубвайки се. — Иди да спиш, откачалко. Три часът е.

Но Квадрига отново го хвана ловко за ризата и Виктор изумен откри, че докторът хонорис кауза е абсолютно трезвен и дори не лъха на алкохол.

— Не бива да спим — каза Квадрига. — Трябва да се махнем от този проклет хотел. Виждаш ли какво стана с тока? Ще загинем тук… И изобщо — трябва да се махнем от града. На вилата имам кола. Да вървим. И сам бих си тръгнал, но ме е страх да изляза…

— Чакай, не ме дърпай — рече Виктор. — Първо се успокой. Той избута Квадрига в стаята, настани го в креслото и влезе в банята за чаша вода. Квадрига веднага скочи и побягна след него.

— С теб сме сами тук, никой не е останал — каза той. — Голем го няма, портиерът го няма, директорът го няма…

Виктор завъртя крана. Тръбите избучаха, потекоха няколко капчици.

— Какво — попита Квадрига, — вода ли искаш? Да вървим, в стаята си имам цяла бутилка. Само че по-бързо. И да сме заедно.

Виктор разтресе крана, потекоха още няколко капки и тръбите престанаха да бучат.

— Какво става? — попита, почувствал, че се вцепенява. — Да няма война?

Квадрига махна с ръка:

— Каква война… Трябва се махаме, докато не е станало късно, а той ми разправя „война“…

— Къде да изчезваме?

— По пътя — каза Квадрига и се изкикоти идиотски. Виктор го отмести с лакът, излезе от стаята и тръгна надолу, към рецепцията. Квадрига заситни след него.

— Слушай — мърмореше той, — нека да минем през черния вход… Само да успеем да се измъкнем, а там имам кола. Заредил съм до горе с бензин… Сякаш предчувствах, ей богу… Ще си пийнем водка и тръгваме, че то тука и водка не остана…

В коридора цареше сумрак, плафоните светеха като червени джуджета, на стълбите нямаше никакво осветление, нито пък във фоайето, само лампата над рецепцията едва мъждукаше. Там седеше някой, но не беше администраторът.

— Да вървим, да вървим — прошепна Квадрига и задърпа Виктор към изхода. — Там не бива, там не е хубаво…