Аркадий Стругацки - Куца съдба

Аз кимнах, пак и пак потривайки плувналите си в пот очи.

— Когато се досетихте, вие бяхте изправен пред въпроса: заслужава ли си да рискувате и да ми дадете за анализ вашата Синя папка.

Аз пак кимнах.

— Хайде сега да се опитаме да проумеем от какво точно се страхувате, Феликс Александрович, и на какво се надявате. Вие, разбира се, се страхувате, че моята машина ще ви възнагради за целия ви труд с някаква жалка цифра, сякаш сте й предложили не труда на целия си живот, а някаква боклучива рецензия, написана с отвращение и само за да отбиете номера… а може би и за пари. А се надявате, Феликс Александрович, че ще стане чудо, че моята машина ще ви възнагради с шестзначно, а може би със седемзначно число, сякаш вие наистина представяте на света някакъв Нов Апокалипсис, който самостоятелно ще си пробие път към читателя през всички и всякакви пречки… Но нали вие прекрасно знаете, Феликс Александрович, че в нашия свят се случват само калпави чудеса, така че вие всъщност няма на какво да се надявате. Що се отнася до вашите опасения, не сте ли именно вие човекът, който съзнателно е обрекъл папката си на погребение в недрата на бюрото си — изконно сте я обрекли, Феликс Александрович, погребали сте я, още преди да я родите окончателно? Следвате ли хода на разсъжденията ми? Аз кимнах.

— Разбирате ли, че само въплътих в думи собствените ви мисли?

Аз кимнах пак и с пресипнал глас, мимолетно смаял и мен самия, казах:

— Пропуснахте и третата възможност…

— Не, Феликс Александрович! Не съм я пропуснал! За детската ви заплаха, че ще я изгорите, се досещам. Така че, за да ви накажа за нея, сега ще ви разправя за четвъртата възможност, толкова срамна и недостойна, че дори вие не се осмелявате да я допуснете в съзнанието си. Ужасът от нея се е загнездил някъде в задния двор, този сгърчен, гол и смрадлив ужас… Да ви разкажа ли?

Предчувствието за този седящ в задния двор сгърчен ужас ме поряза като сърдечен спазъм и дори дъхът ми секна, но бях сигурен, че той не може да каже нещо, което аз самият вече да не съм премислил и изстрадал тридесет и три пъти. Стиснах зъби и процедих през кърпата, която притисках към устата си:

— Би било интересно да науча това…

И той разказа. Кълна се в честта си, в живота на дъщеря ми Катенка и на внуците си се заклевам: предварително не знаех и не можех да си представя какво ще ми разкаже за мен самия. И това беше особено унизително и срамно, защото четвъртата ми възможност беше толкова очевидна, толкова пошла, толкова явна… всеки нормален човек би я нарекъл първа… за Съюзния Охльо тя изобщо беше единствена, той не познава други… Само такива високомерни без видима причина типове като мен, толкова надути, че вече дори не долавят тази си надутост, само въобразилите си кой знае какво за себе си, за драскачеството си и за света, който ощастливяват, само такива като мен са способни да скрият от себе си тази възможност толкова дълбоко, че и сами не подозират за нея…

Ама как аз, Феликс Александрович Сорокин, създателят на незабравимия роман „Другари офицери“, как бих могъл да си представя, че проклетата машина на улица Банная може да изхвърли на екраните си не седемзначното признание на моите, на Сорокин, заслуги пред световната култура и не гордата самотна тройчица, която свидетелства, че световната култура още не е узряла за това да приеме в лоното си съдържанието на Синята папка, а машината може да запокити на екраните си стегнатите и закръглени 90 хил., означаващи, че Синята папка е приета, благополучно включена в плана и е изскочила от печатарските машини, за да се утаи на рафтовете на районните библиотеки до останалите вторични суровини, без да остави подире си нито следи, нито спомен, погребана не в почетния саркофаг на бюрото, а в изкорубени подвързии от преоценен картон.

— … Простете ми — приключи той със съчувствие в гласа. — Но аз не можех да оставя настрана тази възможност, дори и да не исках да ви накажа лекичко.

Аз мълчаливо кимнах. За кой ли път. Наистина демонът на небето бе счупил рогата на гордостта ми.

— А що се отнася до заплахата ви да изгорите Синята папка и да забравите за нея — продължи Михаил Афанасиевич, — то аз, да си призная, я определих като детска заплаха само поради известна разпаленост от моя страна. Обаче в действителност тази заплаха ми изглежда сериозна, при това много сериозна. Но, Феликс Александрович! Цялата хилядолетна история на литературата не познава случай, в който авторът е хвърлил в огъня със собствените си ръце ЛЮБИМАТА си рожба. Да, изгаряли са ръкописи. Но само онези, които будят отвращение и раздразнение, и срам в тях самите… А вие, Феликс Александрович, обичате Синята си папка, вие живеете в нея, вие живеете за нея… Е, как ще си позволите да изгорите нещо такова само защото не знаете какво бъдеще го очаква?