Аркадий Стругацки - Куца съдба

Той беше все същият, какъвто го видях преди четвърт век. Малка, съвсем олисяла като въздушно балонче глава върху дълъг, надиплен врат на игуана, огромни черни очи — само зеници, без ириси, отпусната уста и безредно тракащи изкуствени челюсти, сякаш живеещи самостоятелен живот, плавни диригентски движения и рязък висок глас на човек, който е равнодушен към мнението на околните. Както и старомодно, сигурно от началото на века, костюмче с възкъси ръкави, под които изпълзяваха ослепителни маншети. Приличаше ми на пришълец от невъобразимо далечното, христоматийно минало: невъзможно бе да си представи човек, че по стиховете на това изкопаемо са композирани тези енергични, бойки, бодри песни, които са пети, пък и се пеят и до днес на манифестациите и студентските вечеринки от годините на колективизацията насам…

Аз седях, като с едно око поглеждах разкрилия се в средата Халабуев, а с другото — към вратата на хола, откъдето вече бе време да се появи Рита. А пък Аполон Аполонович, който покровителствено наблюдаваше как младата роднина се справя с бифтека и ежеминутно с елегантни пощраквания вкарваше непослушния маншет в ръкава си, сега изпълняваше под акомпанимента на безредно тракащите си кастанети поредния си устен мемоар.

През изтеклите десетилетия се бях наслушал до насита на тези негови мемоари, затова тренираното ми ухо отбелязваше разсеяно само поантите. Ето го Владимир Владимирич и неговите странни отношения с Ося. Ето, мерна се и Борис Леонидич, каза нещо забавно и тутакси на негово място дойде Александър Александрич, вече съвсем болен, ден преди кончината си. А ето го и Алексей Николаевич и разбира се: „Техни сиятелства отидоха в ЦК…“ Самуил Яковлевич… Корней Иванович… Веня се появи при Алексей Максимович, съвсем млад и много самоуверен… пък Исак Емануилович беше стъпил на последния кратък отрязък от пътя си. „А като дойде време да се бият инжекциите, представи си, душичке моя, всички писатели се пръсват кой накъдето види, зад храстите и в гората, а сестрите със заредени спринцовки — след тях, и само Миша стои тъжно до прозореца на болничната стая и ми вика: «Пак хванаха гората, тия пущини…»“ Константин Сергеевич… „Ох, ще ви вземат един ден в ЦУМ, Владимир Иванович…“ Александър Сергеевич… (тук аз трепнах). Висарион Григориевич със сина си Йосиф…

Погледнах към Аполон Аполонович. Той беше неизчерпаем. Впрочем роднината запазваше пълно равнодушие към този уникален поток от информация. Разбира се, аз не изключвах, че и тя, също като мен, далеч не за пръв път чува всичко това. И в този момент Аполон Аполонович весело каза:

— А ето го и самият Михаил Афанасиевич. Коман сава, Мишел?

Аз хвърлих поглед.

През една зимна нощ на четирийсет и първа година, когато по време на въздушната тревога се връщах у дома от каменоделските работилници, бомба улучи дървената къща зад гърба ми. Аз бях вдигнат във въздуха, плавно пренесен над железните копия на градинската ограда и прецизно приземен по гръб върху една дълбока преспа. Лежах с лице към черното небе и с тъпо изумление гледах как бавно и важно над мен като кораби плуват горещите греди.

Ето че сега със същото тъпо изумление гледах как от страната на хола по диагонал на ресторанта върви Михаил Афанасиевич, моят невесел вчерашен познайник, само че без синята лабораторна престилка, а по всичко останало си беше съвсем същият и дори със същия сив костюм. Виждах как мърдат устните му, когато отвърна нещо на Аполон Аполонович, а мен не ме забеляза, или не ме позна, и ме подмина, за да се отдалечи към изхода, към вестибюла на старата княгиня. И когато той изчезна зад вратата, сред гробната тишина, каквато настава след страшна експлозия, скърцащият глас на Аполон Аполонович произнесе дали тържествено, дали поверително:

— Отиде в библиотеката. Или в партийния комитет.

А пък аз, както се оказва, вече се бях изправил, готов да тичам подире му. Имах ли въпроси към него? Да. Имах. Разбира се. Исках ли да му поискам съвет? Безусловно. Разбира се. Всичко, за което се бях досетил през днешната изпълнена с горчивина утрин, отново се надигна у мен като отровна отвара в гърнето на вещицата. И ми стана нужно да узная дали съм го разбрал правилно вчера и ако съм го разбрал правилно, какво да правя сега с това разбиране. Само заради това си заслужаваше да тичам след него, но не то беше главното.

Изведнъж осъзнах кой е той, моят невесел познайник от „Банная“, кой е този Михаил Афанасиевич. Сега това ми се струваше също толкова очевидно, колкото и невероятно. Тази среща беше достоен завършек на моята бездарно-фантасмагорична седмица, през която онзи, дето трябва да ръководи съдбата ми, беше разтворил пред мен цяло ветрило от възможности, нито една от които аз не съумях или не пожелах да осъществя и всичко бе потънало като вода в пясъка, без да остави нищо, освен мръсноватата пяна на еснафското облекчение. И ето сега — последната ми възможност. Може би най-невероятната. Нека тя да не ми обещава нищо повече от обичайния ми сандвич с масло, но ако изпусна и нея, ако я пожертвам заради супата с месо и маслини или дори заради благоуханната ми Рита, то тогава няма да ми остане нищо и няма да има смисъл да отварям повече моята Синя папка.