Аркадий Стругацки - Куца съдба

Ами, разбира се, той! Поетът Костя Кудинов, същият жълт-зелен и миришеш на повръщано нещастник, когото наскоро на последно издихание бяха откарали да промиват в Бирюлевската болница!

— Старче! — жизнерадостно изкрещя той, още щом ме позна. — Добре, че се срещнахме! Бързаш ли? Имай предвид, че съм те включил в нашата бригада. Да вървим на Байкало-Амурската магистрала. Двадесет дни, петнадесет изказвания, специален полет отиване и връщане… Как ти се струва, а?

Наистина днес беше късметлийски ден. Може да изглежда странно, но аз, човекът в напреднала възраст, общо взето, затворен и отбягващ нови познанства, обичам публичните изказвания.

Харесва ми да стоя пред претъпкана зала, да виждам едновременно хиляди физиономии, обединени от израза на интерес, на жаден, скептичен, присмехулен интерес, интерес, примесен с изумление, но винаги интерес. Харесва ми да ги шокирам с тайните на нашия занаят, да им разкривам скрити рецепти на редакционно-издателската ни кухня, безжалостно да разрушавам илюзиите по повод на такива похабени стереотипи като вдъхновението, озарението, божиите искри.

Харесва ми да отговарям на бележки, да правя за смях глупаците — фино, за да не може да се заяде никой помияр, ако се окаже, че се намира такъв в залата; харесва ми да се движа по острието на бръснача, като лавирам между онова, което мисля в действителност, и онова, което ми се полага да мисля според общото мнение…

А после, когато изказването ми вече е приключило, харесвам да стоя долу, в залата, заобиколен от истински почитатели и ценители, да надписвам препрочитаните до овехтяване книги със „Съвременните приказки“ и да водя разговора вече на равна нога, без глупости, здраво, до ожесточение да споря, като непрекъснато изпитвам възхитителното чувство, че съм защитен от груби нападки и нетактична рязкост, когато не е страшно да направиш погрешна стъпка, когато дори казаната от теб явна глупост учтиво се пуска покрай ушите…

Но особено обичам всичко това да се случва не в Москва и не в други столици, административни, научни и промишлени, а в далечни места, някъде на границата на цивилизацията, където всички тези инженери, техници, оператори, всички тези довчерашни студенти са изгладнели за култура, за Европа, просто за интелигентен разговор.

И аз, разбира се, дадох на Костя съгласието си, проучих кога ще е полетът, кой още е включен в бригадата и къде ще ни инструктират. Вече му подавах ръка за довиждане, когато той изведнъж ме хвана за палеца, хитро присви очи и някак кокетно и напевно каза:

— А ти си ни мъжко момче, Феликс Александрович, падаш си по риска! Ловко се справи! Но не смяташ ли, че ще ти го напомнят, а? Като му дойде времето, а?

Той кокетно присвиваше очи и поклащаше във въздуха омекналата ми длан, а аз усетих, че всичко вътре в мен се свива от лошо предчувствие. Сигурно работата преди всичко беше там, че тези думи бяха произнесени тъкмо от Костя. Не знам. Но веднага си помислих, че още не е приключила онази глупашка история с оня… как беше… с дяволския еликсир, който сам бях измислил, за своя зла беда… Нищо не е приключило, какво от това, че съвсем бях забравил за съгледвача с карираното двулицево палто, те обаче не са ме забравили и ето че съм направил някакъв ловък ход, изглежда, съм излъгал някого, рискувал съм, глупакът му с глупак, и сега могат да ми го напомнят! И разбира се, ще ми го напомнят, задължително ще го сторят!

Исусе, Марийо и Йосифе! Дано този Костя Кудинов пропадне там, откъдето няма връщане! С неговите тайнствени маниери, намеци и полунамеци! Вече след минута намигания, присвивания на очи и раздрусване на дланта ми се разбра, че става дума за съвсем друго нещо.

В началото на декември редакторът на „Московски плейбой“, мой познат, ми даде да рецензирам повестта на Бабахин, председателя на нашата жилищна комисия. Даде ми ръкописа и каза следното: „Разкатай го тоя и от нищо се не бой, рецензията е вътрешна, а нашият главен вече е в пре-динфарктно състояние от тоя Бабахин“. Повестта наистина беше чудовищна и аз го сторих. Разкатах го. С наслада. А в навечерието на Нова година Бабахин с гръм и трясък го изритаха от председателството. Разбира се, не за това, че пише повести, способни да докарат до инфаркт дори толкова закален човек като главния редактор на „Московски плейбой“. Не, изритаха го, защото беше „ял от хляба на беззаконието и беше пил от присвоеното вино“. И сега този идиот Костя Кудинов си беше въобразил, че аз предварително съм предвидил всичко и съм рискувал да се опълча срещу Бабахин още в началото на декември, когато всичко още би могло да се обърне и така, и иначе…