Аркадий Стругацки - Куца съдба

Виктор дори престана да яде. Зрелището беше странно и неочаквано. Павор се вълнуваше, устните му потрепваха, кръвта се дръпна от лицето му, той даже се задъхваше. Явно вярваше в това, което говореше, очите му бяха застинали от ужас пред страшното видение на бъдещия свят. „Хайде, хайде — предупреди себе си Виктор. — Та това е враг, подлец. Той е актьор, ще те продаде за жълти стотинки…“ Изведнъж осъзна, че се опитва насила да се отдръпне от Павор. „Не забравяй, че той е чиновник. Той по определение не може да има идейни съображения — началството му е заповядало и той гледа да си изкара заплатата. Ако му наредят да защитава мокреците — ще ги защитава. Знам ги тези мръсници, виждал съм ги…“

Павор се овладя и се усмихна.

— Знам какво си мислите — каза той. — По изражението ви виждам как се мъчете да отгатнете: Какво се е лепнал за мен този тип, какво иска? Представете си, нищо не искам. Искрено желая да ви предпазя, искрено желая да проумеете какво става и да застанете на правилната страна… — Той се ухили неестествено. — Не искам да станете предател на човечеството. После ще се опомните, но ще бъде късно… Вече не говоря за това, че изобщо трябва да се махнете оттук, макар че дойдох да настоявам за това. Сега настъпват тежки времена, началството е обзето от пристъп на служебно усърдие, на някои хора им намекнали, че работят лошо, няма никакъв ред… Но това е нищо, дребна работа, за това ще поговорим друг път. Искам да си дадете сметка за главното. А главното не е това, което ще стане утре. Утре те все още ще си стоят зад бодливата тел, охранявани от онези кретени… — Той пак се ухили. — Но виж, след десетина години…

Виктор така и не узна какво ще стане след десетина години. Външната врата се отвори, без никой да почука, в стаята влязоха двамина с еднакви сиви шлифери и Виктор веднага разбра кои са. Нещо в него по навик се сви и той покорно се изправи, чувствайки отвращение и безсилие. Но на него казаха: „Седнете!“, а на Павор: „Станете!“

— Павор Суман, вие сте арестуван!

Пребледнял, дори някак синкавобял като бито мляко, Павор се надигна и рече дрезгаво:

— Да видя заповедта.

Показаха му някакъв лист хартия и докато той го разглеждаше с невиждащи очи, го хванаха за лактите, изведоха го и затвориха вратата. Виктор остана да си седи, целият омекнал, загледан в купата с ягодите, като си повтаряше: нека да се ядат един друг, нека да се ядат един друг… Все чакаше да чуе шум от запален двигател на улицата, да се тръшнат вратите на кола, но така и не ги дочака. Тогава запали цигара и чувствайки, че не може повече да седи тук, че трябва да поговори с някого, някак да се разсее или поне да пийне с някого водка, той излезе в коридора. „Интересно откъде са разбрали, че е при мен? Не, изобщо не е интересно. Нищо интересно няма в това…“ На стълбището се мерна дългият професионалист. Беше толкова необичайно, да го види сам, че Виктор се огледа и забеляза, че на дивана в ъгъла седи младият мъж с дипломатическото куфарче и разлиства вестник.

— А, ето го и самия него — каза дългият. Младият мъж погледна към Виктор, стана и се зае да сгъва вестника. — Тъкмо се канех да идвам при вас — продължи дългият. — Но след като се получи така, нека да отидем в нашата стая, там дори е по-спокойно.

На Виктор му беше все едно къде ще отиде и покорно тръгна към третия етаж. Дългият отключва продължително вратата на триста и дванайсета стая. Имаше цяла връзка ключове и май ги опита всичките. През това време Виктор и младият мъж с очилата стояха до него и по лицето на очилатия беше изписана скука, а Виктор си мислеше какво би станало, ако сега го цапардоса по главата, грабне куфарчето и хукне по коридора. После влязоха в апартамента, младият човек веднага се прибра в спалнята вляво, а дългият каза на Виктор: „Минутка само“, и влезе в спалнята вдясно. Виктор седна до масата от червено дърво и започна да прокарва пръст по грапавите кръгове, оставени на полираната повърхност от най-различни чаши. Кръговете бяха много, явно тук не се церемоняха с масата и не се интересуваха, че е от червено дърво. Бяха слагали на нея горящи цигари и поне веднъж бяха тръскали над нея автоматична писалка. След това младият мъж излезе от спалнята си. Вече не носеше куфарчето, беше по пантофи и без сако, в едната ръка държеше вестника си, а в другата — пълна чаша. Той седна в креслото си под лампиона, и веднага от своята спалня се появи дългият с поднос, който тутакси постави на масата. На подноса имаше започната бутилка скоч, чаша и голяма квадратна кутийка, обшита със син марокен.