Аркадий Стругацки - Куца съдба

— А къде е нашият шофьор?

После отнякъде се появи Диана, Диана Свирепата, тя се качи на стъпалото, огледа хората в каросерията и викна сърдито:

— Само до кръстовището! Камионът отива в санаториума!

И никой не се осмели да възрази, всички бяха необикновено тихи и готови да се съгласят с всичко. Теди така и не се появи, сигурно се беше качил в някоя друга кола. Диана обърна камиона и поеха по познатата бетонна настилка, като подминаваха групичките пешеходци и велосипедисти, а пък тях ги изпреварваха натъпкани коли, тежко притиснали амортисьорите си от претоварването. Пороят беше секнал, само леко ръмеше и беше мъгливо. Дъждът заваля едва когато Диана спря камиона на кръстовището и хората започнаха да скачат от каросерията, а Виктор се премести в кабината.

Мълчаха чак до санаториума.

Диана веднага отиде при Росшепер — поне така каза, — а Виктор захвърли шлифера, рухна на кревата в стаята си, запали цигара и се вторачи в тавана. Може би час, а може би два непрекъснато пуши, въртя се, става, разхожда се из стаята, безсмислено поглеждаше през прозореца, дърпаше и отново прибираше завесите, пи вода направо от кранчето, защото го мъчеше жажда, и отново се стоварваше върху леглото.

… Унизително е, мислеше си. Да, разбира се. Залепиха им плесница, нарекоха ги измет, сякаш бяха просяци, досадили с молбите си, но все пак те бяха бащи и майки, въпреки всичко обичаха децата си, биеха ги, но бяха готови да дадат живота си за тях, развращаваха ги със своя пример, но нали не го правеха нарочно, а от невежество… Майките ги раждаха в мъки, а бащите ги хранеха и обличаха, и нали се гордееха със своите деца, хвалеха се с тях един на друг, често ги проклинаха, но не можеха да си представят живота без тях. И нали сега животът им наистина съвсем опустя, изобщо нищо не остана. Нима може да се отнесат толкова жестоко с тях, с такова презрение, да проявят такъв студен разум и отгоре на всичко на прощаване да ги цапардосат по мутрата…

… Дявол да го вземе, нима е отвратително всичко, по което човек прилича на животните? Дори майчинството, дори усмивката на Богородица, нейните меки ласкави ръце, които приближават младенеца към майчината гръд… Да, разбира се, това е инстинкт и цялата религия се гради на инстинкта… Изглежда, лошото идва от опитите на хората да разпрострат религията и по-нататък, върху възпитанието, където никакви инстинкти вече не вършат работа, а дори и да работят, то само носят вреда… Защото вълчицата казва на своите вълчета: „Хапете като мен“, и това е достатъчно, и зайката учи своите зайчета: „Офейквайте като мен“, и това също е достатъчно, но човек учи детето си: „Мисли като мен“, а това вече е престъпление… Добре, а какво искат те — тези мокреци, зарази, гадини, каквито ще да са, само не и хора, най-малкото свръхчовеци — какво искат те? „Виж как са мислили преди теб, виж какво се е получило, това е лошо, защото така и така, а трябва да бъде така и така. Видя ли? А сега започни да мислиш сам, мисли какво трябва да направиш, та да не стане така и така, а да бъде така и така.“ Само че аз не знам какво е това „така и така“, и изобщо всичко това вече е било, всичко това вече са го изпробвали, получавали са се отделни добри хора, но основната маса е продължавала да крачи по стария път, без да свърне никъде, по нашия начин, по-лесния… Пък и как човек може да възпитава детето си, като неговият баща не го е възпитавал, а му е наливал в главата: „Хапи като мен и се крий като мен“, и това същото дядото го е наливал в главата на бащата, а прадядото — на дядото, и така до дълбините на пещерите, до косматите същества с копията, които са изяли мамутите. Съжалявам ги тези обезкосмени потомци, съчувствам им, защото ми е жал за самия мен, но те… те плюят на нас, изобщо не сме им нужни и не се канят да ни превъзпитават, дори нямат намерение да взривят стария свят, тях не ги интересува стария свят, те си имат свои грижи и от стария свят искат само едно — да не им се бърка. Сега вече това е възможно, сега вече може да се търгува с идеи, вече има могъщи купувачи на идеи и те ще ви охраняват, ще натикат целия свят зад бодлива тел, за да не ви пречи старият свят, ще ви хранят, ще треперят над вас… най-любезно ще точат брадвата, с която ще отсечете клона, на който седят и блестят с премяната си и ордените си…

… И дявол да го вземе, това е по свой начин грандиозно — всичко вече са опитвали, не са опитвали само това — студено възпитание, без розови сополи, без сълзи… впрочем какви ги дрънкам, откъде да знам как ги възпитават… но така или иначе жестокостта и презрението се виждат… Нищо няма да се получи, защото… е, добре — разум, мислете, учете се, анализирайте, — а как ще минете без майчините ръце, нежните ръце, които премахват болката и правят света по-топъл? И бодливата четина на татко, който умее да играе на война и да се прави на тигър, и да ни учи на бокс, който е най-силният и знае повече от всички останали? Нали и това го е имало! Не само кресливите (или тихи) свади между родителите, не само каишът и пиянското бръщолевене, не само дърпането на ушите за какво ли не, внезапно и неясно защо заменяно от даване с треперещи ръце на бонбони и дребни за кино. Всъщност откъде да знам — може да си имат нещо, еквивалентно на всичко хубаво в майчинството и бащинството… Как само гледаше Ирма онзи мокрец! Какъв ли трябва да бъдеш, за да те гледат така… И добре поне, че нито Бол Кунац, нито Ирма, нито пък онзи нихилист-изобличител никога няма да навлекат златистите ризи, а нима това е малко? Та нали, дявол да го вземе, всъщност не искам нищо повече от хората!