Аркадий Стругацки - Куца съдба

— Да вървим — каза Диана. Тя вече беше облякла шлифера си.

— Не, почакай — каза Теди. — Викторе, имаш ли оръжие? Някакъв пистолет или автомат… Имаш ли?

Виктор не отговори, грабна шлифера си и тримата изтичаха по стълбите във фоайето, вече съвсем опустяло, без портиер и без човек на рецепцията. Изглежда, в хотела не беше останала жива душа, само Р. Квадрига седеше на своята маса в ресторанта и недоумяващо клатеше глава. Явно отдавна очакваше закуската си. Изскочиха на улицата и се качиха в камиона на Диана — и тримата в кабината. Диана седна зад волана и камионът се понесе из града. Диана мълчеше, Виктор пушеше и се мъчеше да събере мислите си, а Теди продължаваше полугласно да изригва невероятни ругатни и дори Виктор не разбираше значението на думите, защото такива думи можеше да знае само Теди — плъх от приюта, възпитаван в бордеите около пристанището, после — наркопласьор, после бияч в публичен дом, после войник от траурния отряд, после бандит и мародер, а после барман, барман и пак барман.

В града почти не се виждаха хора, само на ъгъла на улица „Слънчева“ спряха, за да качат в каросерията разстроена съпружеска двойка. Ниският вой на сирените на противовъздушната отбрана и пискливите заводски свирки не преставаха и имаше нещо апокалиптично в този стон от механични гласове над безлюдния град. Всичко ти се свиваше отвътре, искаше ти се да избягаш или да се скриеш някъде, или да стреляш, и дори „Братята по разум“ на стадиона гонеха топката без обичайния ентусиазъм, а някои от тях се оглеждаха наоколо с отворени уста, сякаш се опитваха да схванат какво става.

На шосето в покрайнините на града започнаха все по-често и по-често да срещат хора. Някои вървяха пеша, задъхвайки се в дъжда, жалки, уплашени, без да си дават ясна сметка какво правят и защо. Други караха колела и също се задъхваха, защото трябваше да карат срещу вятъра. На няколко пъти камионът подмина изоставени коли, повредили се или в бързината незаредени с гориво, а една кола беше затънала в канавка. Диана спираше и качваше всички наред и скоро каросерията се напълни с хора. Виктор и Теди също се прехвърлиха отзад, като отстъпиха местата си на една жена с кърмаче и на някаква леко побъркана старица. След това не остана никакво място дори в каросерията и Диана вече не спираше, камионът летеше напред, задминавайки и обливайки с потоци вода десетки и стотици хора, мъкнещи се към лепрозориума. На няколко пъти ги изпревариха коли, натъпкани с хора, както и мотоциклетисти, а един камион ги настигна и се нареди зад тях.

Диана беше свикнала да пренася коняк за Росшепер или просто да кара на висока скорост празния камион из покрайнините за собствено удоволствие, затова сега в каросерията беше страшно. Не всички бяха успели да седнат и правостоящите се бяха вкопчили един в друг и в главите на седналите, като се мъчеха да се набутат по-далеч от страничните капаци, и никой нищо не казваше — всички само пъшкаха и ругаеха, а една жена непрекъснато плачеше с глас. И валеше такъв дъжд, какъвто Виктор не беше виждал никога през живота си, дори не би могъл да си представи, че над света някога ще се излее такъв дъжд — непрекъснат тропически порой, но не топъл, а леден, примесен с град, при това силният вятър го набиваше в лицата им. Видимостта беше отвратителна — петнадесет метра напред и петнадесет назад — и Виктор много се боеше, че отгоре на всичко Диана може да прегази някого или да връхлети върху кола, която е намалила скоростта. Но всичко мина благополучно, само дето силно му премазаха крака, когато всички в каросерията за последен път се притиснаха с цялата си тежест един върху друг и камионът се присъедини към огромната навалица коли пред портала на лепрозориума.

Навярно целият град се беше събрал тук. Тук не валеше и изглеждаше, сякаш хората от града се бяха втурнали насам, за да се спасят от потопа. От двете страни на шосето, докъдето стигаше погледът, покрай бодливата тел се беше проточила тълпа от хиляди хора, сред която бяха затънали разхвърляните, спрели както им падне празни коли — разкошни издължени лимузини, очукани коли с брезентови покривала, камиони, автобуси и дори един автокран, на чиято стрела седяха няколко души. Над тълпата се носеше приглушен тътен, от време на време раздиран от пронизителни крясъци.

Всички заскачаха от каросерията и Виктор веднага изгуби от поглед Диана и Теди. Наоколо имаше само непознати лица — мрачни, озлобени, недоумяващи, плачещи, крещящи, с изцъклени невиждащи очи и озъбени уста… Виктор се опита да си пробие път до портала, но след няколко крачки бе блокиран безнадеждно. Хората стояха като плътна стена, никой не искаше да отстъпи мястото си, можеше да ги блъскаш, да ги риташ, да ги биеш, но те дори не се обръщаха, само се превиваха още повече и всички се стараеха да се промушат напред, напред, по-близо до портала, по-близо до децата си, повдигаха се на пръсти, протягаха вратове, и зад люлеещото се множество от качулки и шапки не се виждаше нищо.