Аркадий Стругацки - Куца съдба

Беше като гръм, носеше се от всички страни едновременно и веднага заглуши всички останали звуци. Беше спокоен, дори меланхоличен, в него се долавяше някакво безкрайно отегчение, безкрайна снизходителност, сякаш говореше някакъв гигант, изпълнен с презрение и високомерие, застанал с гръб към омръзналата му тълпа и говорещ през рамо, откъснал се за миг от много по-важната си работа заради тази раздразнила го най-накрая дреболия.

— Престанете да крещите — каза Гласът. — Престанете да размахвате юмруци и да заплашвате. Нима е толкова трудно да прекратите това празно дрънкане и да помислите спокойно няколко минути? Та вие прекрасно знаете, че вашите деца се махнаха от вас по собствено желание, никой не ги е принуждавал, никой не ги е влачил за яката. Те си отидоха, защото им опротивяхте веднъж завинаги. Те не искат повече да живеят така, както живеете вие и както са живели вашите предци. Вие много обичате да подражавате на вашите предци и смятате, че това е човешко достойнство, а те не мислят така. Децата не искат да израснат пияници и развратници, дребни душици, роби, конформисти, не искат да ги направите престъпници, не им трябват вашите семейства и вашата държава.

Гласът замлъкна за минута. И цяла минута не се чу нито звук — само някакво шумолене, сякаш шепнеше мъглата, пълзяща над земята. После Гласът заговори отново:

— Можете да бъдете абсолютно спокойни за своите деца. Те ще се чувстват добре — много по-добре, отколкото с вас, и много по-добре от вас самите. Днес те не могат да ви приемат, но от утре можете да идвате. В Конската падина ще бъде направена Къща за срещи, където ще можете да ги виждате всеки ден след петнайсет часа. Всеки следобед в четиринайсет и трийсет от градския площад ще тръгват три големи автобуса. Те няма да са достатъчни, тъй че нека утре вашият кмет се погрижи да осигури допълнителен транспорт.

Гласът отново замълча. Тълпата стоеше неподвижна като стена. Хората сякаш се страхуваха да помръднат.

— Само че имайте предвид — продължи Гласът, — че от вас самите ще зависи дали децата ще искат да ви виждат. В първите дни все още ще можем да ги уговаряме да идват на срещите, дори ако не им се иска, но после… ще видите сами… А сега се разотивайте. Пречите и на нас, и на децата, и на себе си. И много горещо ви съветвам: помислете, опитайте се да помислите какво можете да дадете на децата. Вгледайте се в себе си. Вие сте ги родили на този свят и ги осакатявате по свой образ и подобие. Помислете за това, а сега се разотивайте.

Тълпата оставаше неподвижна. Може би се опитваше да мисли. Виктор се опитваше. Това бяха откъслечни мисли. Дори не мисли, а просто отломки от спомени, части от някакви разговори, глупаво гримираното лице на Лола… „А може би е по-добре да направя аборт? За какво ни е дете сега?…“ Баща му с треперещите от гняв устни… „Ще направя от теб човек, малък келеш, ще ти съдера кожата…“ „Оказа се, че имам дъщеря на дванадесет години, не можеш ли да я уредиш някъде на хубаво място?…“ Ирма с любопитство гледа изнаглелия Росшепер… не Росшепер, а мен… мен ме е срам, но какво разбира тя, сополанката? Марш на мястото си! Ето ти кукла, хубава кукла! Малка си още, когато пораснеш, ще разбереш…

— Но какво стоите още? — каза гръмотевичният Глас. — Разотивайте се!

Внезапно се вдигна поривист студен вятър, блъсна ги в лицата и утихна.

— Вървете си! — каза Гласът.

И отново се надигна вятър, този път вече беше съвсем плътен порив, като тежка мокра длан — докосна лицата, блъсна ги и отмина. Виктор избърса бузите и брадата си и видя, че тълпата започва да отстъпва. Някой извика високо, разнесоха се неуверени възгласи, около колите и автобусите се появиха малки водовъртежи. От всички страни в каросерията на камиона се закатериха хора, навсякъде бързаха и се блъскаха, припряно отваряха вратите на автомобилите, нетърпеливо разделяха преплетените кормила на велосипедите, разнесе се тътенът на стотици запалени двигатели, мнозина си тръгваха пеша, поглеждайки често назад, но не към войниците с автоматите, не към картечницата на кулата, нито пък към бронетранспортьора, който се приближи с трясък на стоманена грамада и застана с отворени люкове така, че всички да го виждат… Виктор знаеше защо се обръщат и защо бързат, бузите му горяха и ако се страхуваше от нещо, то беше, че Гласът отново ще каже: „Вървете си!“, и тежката мокра длан пак ще го блъсне гнусливо в лицето.

Една групичка глупаци в златисти ризи продължаваха нерешително да се въртят пред портала, но вече оредяваха. Офицерът се приближи до тях, внушителен, уверен, изпълняващ приятно задължение, изрева им и те заотстъпваха, после се обърнаха и се затътриха настрани, прибирайки в движение захвърлените на земята сиви, сини и тъмни шлифери. Ето че след малко не остана нито едно златисто петно, а наоколо едни след други тръгваха автобуси и леки коли и хората в каросерията започнаха да се озъртат разтревожено и нетърпеливо и да се питат един друг: