Аркадий Стругацки - Куца съдба

Докато разсъждавах на тези теми, цигуларят изчезна от екрана, а на негово място нахлуха хокеисти и един от тях веднага удари друг със стик по главата. Операторът срамежливо отмести камерата настрана, най-интересното не ми беше показано и аз изключих телевизора. Бях сит, леко пийнал и ми оставаше само да измия чиниите.

После се преместих в кабинета и минах бавно покрай секцията с книгите, като прокарвах показалец по стъклото.

„Война и мир“. Не днес. Още не е минала половин година.

„Писмата на Чехов“. Не пасва на настроението ми.

Чуковски. „От Чехов до наши дни“. Наскоро я препрочетох.

Така. Самият Антон Павлович в десет тома. Дали да не препрочета „Скучната история“? Не. Ще я запазим за някой по-мрачен ден.

Михаил Булгаков. Известно време разглеждах кафявата подвързия, вече омачкана, охлузена на места, зацапана… Не, стига, повече на никой няма да дам тази книга. Мърлячи нещастни. „Велика и страшна бе годината хиляда деветстотин и осемнадесета след Рождество Христово, втора от началото на революцията…“

— Не — гласно казах аз. — Сега ще почета „Театрален роман“. Няма нищо по-хубаво от „Театрален роман“, ако искате ме бесете, ако искате ме колете…

Извадих от рафта томчето на Булгаков и го погалих с пръсти, прокарах нежно длан по гладката подвързия, и за кой ли път си помислих, че не бива да го правя, че е грях да се отнасяш към книга като към жив човек.

Телефонът звънна зад гърба ми и аз трепнах, защото вече не бях тук, а в малката мръсна стаичка с дивана, от който стърчеше пружина, неудобна като кафкиански кошмар. Изведнъж усетил тъпа болка в ударения хълбок, притиснах към ребрата си хладното томче и се доближих към бюрото, където рухнах в креслото и взех слушалката.

Обаждаше се Валя Демченко. Съвсем бях забравил, че в събота Сонечка има рожден ден и ме канеха. Зарадвах се, първо, защото далеч не всяка година празнуват рождения ден на Сонечка и ако го празнуват, това означава, че всичко при тях е наред, и че са в период на материално благополучие, че всички са здрави, а капитан-лейтенант Демченко, след като е изплувал от солените дълбини, е изпратил бодро писмо от град Мурманск на Н-ско море, и че изобщо всичко е прекрасно. А на второ място се зарадвах, защото далеч не всеки канят на рождените дни на Сонечка.

Поговорихме си. Попитах го как стоят нещата с последната му повест, със „Старият глупак“. Валя отвърна, че в „Надзирател“, който излиза веднъж на три месеца, след скорошните неприятности не са пожелали дори да я прочетат, отбягвали са го като прокажен, а в „Губернски вестник“ — да, там са я прочели. Но засега мълчат, чакат да се върне главният. Главният сега е в Швеция, а може би в Швейцария, а може би в Швамбрания. Затова никой в „Губернски вестник“ засега няма мнение по повод повестта. А виж, когато се върне главният и я прочете, тогава ще изникне и мнението като на магия…

Попитах го как възнамерява да се пребори за заглавието. Той отвърна, че никак не възнамерява, защото сега повестта се нарича „Старият мъдрец“, а виж сцената с прелъстяването е решил да я остави. За кой дявол! Той не иска със собствената си ръка да отрязва от плътта си най-добрите парчета. Нека те режат, за това им се плаща… И то доста…

Успокоих го в този смисъл, че ръката им не ще трепне. Той не спори. Знаеше това по-добре от мен. После ме попита дали днес ми се е обаждал Льоня. Ах, не се е обаждал още? Е, тогава тепърва ще се обади. Той е написал нова фраза, но не е съвсем сигурен в нея…

След като оставих слушалката, се замислих: какво да подаря на Сонечка? Не ме бива да правя подаръци. Особено на жени. Коняк? Не става, макар че Сонечка обича хубав коняк. Парфюм? Нямам никакво понятие от парфюми. Може би просто да подаря петдесет рубли в чекове на нашия валутен магазин? Някак е неудобно. Трябва да подаря някаква книга, ето какво. Ех, ако имах някакъв албум с репродукции… или поне пари, едно триста и петдесет рубли — в „Планета“ се продава „Вашингтонската галерия“, направо да умреш!

Може би по асоциация с Вашингтон се сетих за Дашиъл Хамет. Отдавна, ох колко отдавна Сонечка точи зъби за моя Дашиъл Хамет. Един том с най-добрите му неща, избрани произведения, бих казал, същото като в моето кафяво томче на Булгаков. Там е и „Алена жътва“, и „Малтийският сокол“, и „Стъкленият ключ“… Знам всичко това кажи-речи наизуст, а Сонечка е такъв човек, че има не по-малко от мен права върху тази книга.

И след като взех това решение, аз оставих томчето на Булгаков на мястото, отидох при рафтовете с чужда литература и след като отместих драконоподобния кораб „тхюен джонг“, с каквито древните виетнамци са возили кралете си, извадих The Novels of Dashiel Hammet. Ето какво ще направя, рекох си аз, докато разлиствах страниците с позлатени ръбчета. Ще го почета днес и утре за последно и така ще си взема довиждане. Внимателно, за да не притесня многострадалния си хълбок, се положих на дивана и томът в ръката ми сам се разтвори на „Малтийския сокол“.