Аркадий Стругацки - Куца съдба

Така и не можах да измисля нищо по въпроса, а после всички тези мисли изхвърчаха от главата ми, когато съвсем до моята кооперация истински се подхлъзнах, направих фантастичен пирует и рухнах на една страна, като на всичко отгоре съборих на земята някаква озовала се в периметъра ми дама с кученце.

Дотичаха шестима да ни вдигат и падна голямо пъшкане и сумтене, имаше сума ти одобрителни възгласи и съмнителни жалби по повод на това, че, очевидно, правото на труд в държавата ни не включва правото да се посипват с пясък заледените тротоари. Според мен най-много си изпати кученцето, чиято лапа стъпкаха в суматохата, но и аз се ударих доста сериозно. Стоях, притискайки длан към хълбока си, и се опитвах да дишам, а наоколо си говореха, че досега в Москва не е имало такова нещо през зимата… бардак… край на света… страшен съд…

След като възстанових дишането си, аз с мъка произнесох думи на благодарност към моите спасители и думи на разкаяние пред нещастната дама и нейното кученце. Тълпата започна да се разпръсва и аз закуцуках към облицованата с черни плочки площадка пред моя вход.

Есхатологичните реминисценции, прозвучали сред негодуващия хор на поборниците за правото на труд на чистачите и метачите, насочиха мислите ми в съвсем друго русло. Сетих се за падналия ангел и за неговите идиотски ноти, а после по естествено асоциативен път си спомних и за напътствието на моя днешен познайник: „Не ви съветвам да се разхождате с тези ноти по улицата. Всичко може да се случи…“ А какво именно? Какво толкова има в тези ноти, че не ме съветват да се разхождам с тях из улиците? „Боже, пази царя“? Или хитлеристкия „Хорст Весел“? И по този повод също не можах да измисля нищо, освен невероятното, разбира се, но обясняващо всичко предположение, че това наистина е партитурата на Тръбите на Страшния съд.

Но в този случай поне знаех към кого да се обърна. Не стигнах до моя шестнадесети етаж, а слязох на шестия. Там в четиристаен апартамент живееше и работеше популярният композитор на песни Георги Луарсабович Чачуа, гостоприемен епикуреец и невероятен работяга, с който бяхме на „ти“ почти от първия ден, в който се нанесохме в кооперацията.

Зад тапицираната с изкуствена кожа врата гърмеше роял и извиваше трели прекрасен женски глас. Изглежда, Чачуа работеше. Аз започнах да се колебая. Зад вратата се разнесе дружен кикот, роялът млъкна, гласът също. Не, Чачуа май не работеше. Натиснах копчето на звънеца. В същия миг роялът затрещя отново и няколко мъжки гърла подхванаха нещо грузинско. Да, Чачуа май не работеше. Позвъних пак.

Вратата се отвори широко и на прага изникна Чачуа с черен официален панталон и ярки тиранти върху ослепително бялата риза, разкопчана до яката. Разгорещеното му лице беше угрижено, а гигантският нос — запотен. По дяволите, той все пак работеше…

— Извини ме, моля те — рекох аз, притискайки към гърдите си папката.

— Какво е станало? — разтревожено и същевременно леко раздразнено се осведоми той.

— Нищо — отвърнах, потискайки с мъртва хватка порива си да заговоря с кавказки акцент. — Наминавам за една минута, защото имам един…

— Слушай — рече той, нетърпеливо пристъпвайки от крак на крак. — Отбий се по-късно, а? При мен има хора, работим. След около два часа, става ли?

— Чакай, работата, по която съм дошъл, е много дребна — казах аз и бързо развързах ширитчетата на палката. — Това са ноти. Прегледай ги, моля те, когато имаш време…

Той взе от мене листовете с недоумяващ вид и ги попрехвърли. От дъното на апартамента долитаха спорещи мъжки гласове. Спореха на някаква музикална тема.

— Д-добре… — каза бавно той, без да откъсва поглед от страниците. — Слушай, а кой е писал това, откъде си го взел?

— Ще ти разкажа после — казах аз, отстъпвайки заднешком от вратата.

— Да, драги — веднага се съгласи Чачуа. — По-добре после. Аз сам ще се отбия при теб. Имам само час работа, после има мач на „Спартак“, а след това ще се отбия при теб.

Той ми махна с листовете и затръшна вратата.

Когато се прибрах вкъщи и се съблякох, първото нещо, което направих, беше да се мушна под душа. Бях мокър от пот, удареният хълбок ме болеше безмилостно и изобщо — трябваше да се успокоя. Докато се въртях под душа, съставих програмата си за вечерта. Преди всичко — вечеря, днес това ми е и обядът. Трябва да я приготвя. Имам картофи. Имам и сметана… като че ли. Имам зелен грах. Ха! Нали имам и буркан говеждо! По дяволите супите! Ще сваря картофи и ще изсипя вътре задушеното месо! Имам и лук, и маринован арпаджик… И коняче. Колко му трябва на човек? Настроението ми моментално се оправи.