Аркадий Стругацки - Куца съдба

— Та какво е показала тогава тази ваша седемзначна цифра? — с любопитство попитах аз.

— Извинете, Феликс Александрович, но цифрите могат да бъдат само еднозначни. Седемзначни са числата. Та така, числото, което излиза на този ред на дисплея — той отново почука с пръст по моята четворка — представлява, казано на популярен език, най-вероятният брой на читателите на този текст.

— Читателите на текста… — отбелязах аз с плаха мнителност.

— Да, да, строгият стилист несъмнено ще сметне това словосъчетание за отвратително, но в този случай „читател на текста“ е термин, обозначаващ човека, който поне веднъж е прочел или ще прочете занапред въпросния текст. Така че четворката не е някакъв митичен показател на вашата гениалност, Феликс Александрович, а просто най-вероятното количество читатели на вашата рецензия, показателят на НКЧТ или просто ЧТ…

— А какво е това НК? — попитах аз, колкото да кажа нещо: в главата ми беше пълна каша.

— НК — най-вероятното количество.

— Аха… — казах аз и млъкнах, но в този миг за секунди ми просветна и аз с възмущение попитах: — Та какво отношение има това ваше НКЧТ към таланта, към дарбите, изобщо към качеството, както се изразявате вие, на този текст?

— Предупреждавах ви, Феликс Александрович, че тази мярка има само косвено отношение…

— Ама то не е никак косвено даже! — прекъснах го аз, набирайки обороти. — Количеството на читателите зависи преди всичко от тиражите!

— А тиражите?

— Е, знаете ли — казах аз, — не ми ги разправяйте тия. Щото ние пък знаем от какво, а най-вече от кого зависят тиражите! Колкото си поискате безобразна халтура мога да ви изброя, дето е излязла с тиражи от половин милион бройки…

— Разбира се, ама разбира се, Феликс Александрович! Вие сега сте съвсем като този ваш обинтован Козлухин — кой знае защо упорито и простодушно свързвате в непосредствена зависимост стойността на НКЧТ с качеството на текста.

— Не аз, а вие го свързвате! Тъкмо аз съм този, който смята, че няма никаква зависимост — нито директна, нито индиректна!

— Как да няма, Феликс Александрович? Ето го текста — той повдигна с два пръста листа със злополучната ми рецензия, — както виждате, показателят за НКЧТ е четири. Имате ли възражения против тази оценка?

— Ама вижте… Естествено, ако се вземе една рецензия, при това вътрешна… Ами нея ще я прочете редакторът… може би авторът, ако му я покажат…

— Така. Значи няма възражения.

Изведнъж той ловко, като фокусник, измъкна от папката ми стара училищна тетрадка с избеляла, петнистожълта подвързия и толкова стремително я доближи до лицето ми, че аз рязко се дръпнах назад.

— Какво виждаме тук? — попита той.

Тук виждахме до болка познатата от детски години картинка — брадатият рицар, който се сбогуваше с могъщия кон с дълга грива. А под картинката беше изписан един ред от началото на Пушкиновата „Песен за Мъдрия Олег“.

— Какво има? — попитах предизвикателно аз. — Между другото, стихотворението е чудесно, превъзходно… Никакви уроци по литература не са успели да го убият…

— Безусловно, безусловно — отвърна той. — Обаче аз ви питам за друго. Ами ако се въведе сега в машината това листче, тогава какво?

Изпаднах в интелектуален смут.

— Ами… — измънках аз — Сигурно трябва да се получи много… само учениците колко са… Десет-двайсет милиона?

— Над един милиард — рече твърдо той. — Над един милиард, Феликс Александрович!

— Може и над един милиард да са — казах покорно аз. — Нали това казвам, много са…

— И така — рече той, — НКЧТ на една тривиална рецензия се равнява на четири. А НКЧТ на едни „чудесни, превъзходни стихове“ надхвърля един милиард. А вие казвате, че нямало никаква зависимост.

— Та нали… — Аз размахах ръце и защраках с пръсти. — Та нали „Песен за Мъдрия Олег“… Та нали тя е отпечатана… И колко пъти при това! Дори я пеят!

— Пеят я — той закима. — И ще я пеят. И ще я публикуват отново и отново.

— Ами ето! А моята рецензия…

— А вашата рецензия няма да я пеят. Нито ще я публикуват. Защото нейното НКЧТ е само четири. За миналите и за всички бъдещи времена. Така и ще си изчезне, непрочетена от никого.

В този момент у мен се породи учудващо усещане. Той сякаш искаше нещо да ми подскаже, да ме насочи към някаква мисъл. Сякаш чукаше на неведома за мен самия вратичка на моето съзнание: „Отвори! Пусни ме!“ Но всички изговорени от нас думи и всички изказани мисли сами по себе си бяха банални до безцветност и не намираха у мен никакъв отзвук. Сякаш някой удряше с пухена възглавница по блиндираната врата на здраво заключен сейф.