Аркадий Стругацки - Куца съдба

Слушах го и физически усещах как разгорещеността ми се оттича като вода в пясъка. Обичам да споря, особено на такива отвлечени, непрактични теми. Но представата ми за отвлечените спорове непременно предполага напълно определена атмосфера: лека еуфория, приятна компания, гарафа, естествено, и в перспектива втора гарафа, ако възникне необходимост от нея. Докато тук, сред ръбестите шкафове, под мъртвешката светлина на живачните лампи, сред рула и графици, и не в приятна компания, а в присъствието на човек, от когото се притеснявах… Не, граждани, в подобна обстановка не влизам в спорове.

Сякаш отгатнал мислите ми, той каза:

— Впрочем няма никакъв смисъл да спорим за това, Феликс Александрович. Машината за измерване на обективната стойност на художествените произведения или Мензура Зоили, както я наричате вие, вече е създадена. При това доста отдавна. И ето че, когато тя беше създадена, Феликс Александрович, възникна друг, много по-важен въпрос: нужна ли е изобщо някому обективната стойност на произведението? Твърде е поучителна съдбата на първия действащ модел на тази машина, а също и на нейния изобретател… Извинете, дали не ви уморявам случайно?

Вече ме беше завладяло страховито предчувствие и аз побързах да закимам, като с целия си вид исках да покажа, че изобщо не съм уморен и очаквам продължението.

Предчувствието не ме излъга. Той ми разказа как някъде преди около тридесет години един млад изобретател-ентусиаст докарал в Творческия дом на писателите в Кукушкино първия си модел на „Изпитал“ — „Измерител на писателския талант“; и за това как Захар Купидонич без разрешение подхвърлил в машината ръкописа на Сидор Аменподеспович и после с възторг прочел в столовата заключението на „Изпитал“, което, впрочем, не учудило никого; и за това какъв безобразен бой станал до равнодушната машина между Флавий Веспасианович и нетактичния редактор на издателство „Московски литератор“; и за това как безнадеждно бил развален юбилеят на Хаусиана Никифоровна, когато отишли на вятъра сто и седем порции печена есетра и филе по суворовски, доставени от Клуба с персонален ЗИС; и как Лукиан Любомудрович се пробвал да подкупи изобретателя, за да го накара да пипне някои бурмички в проклетия си апарат — отначало му предлагал каса водка, после пари, а накрая апартамент в един от високите блокове… накратко казано, за това как осем дни в дома на творчеството в Кукушкино царял пълен ад, а през нощта на деветия машината била разбита на парчета, а само след един ден Методий Кирилич приключил тази история в пълно съответствие с изчезналите в днешно време правила за разрешаване на конфликтите.

След като изслушах с голям интерес тази история, аз попитах:

— Значи и вие сте се познавали с Анатоли Ефимович?

— Разбира се! — отвърна той дори с известно учудване. — А защо сега се сетихте за него?

— Ама как! Нали всичко, което ми разказахте сега, е замисълът на комедията, която е искал да напише покойният Анатоли Ефимович…

— А, да — рече той, сякаш сещайки се. — Само че той не само искаше да я напише, знаете ли. Той написа тази комедия. И себе си също изтипоса там — разбира се, под друго име. А през март петдесет и втора всичко това се случи в Кукушкино…

Нещо направо ме сряза с тази последна фраза, но аз вече се бях захванал за друго, както ми се струваше, несъответствие.

— Какво значи — написа? — Анатоли Ефимович ми разказваше за всичко това буквално един месец преди кончината си. Именно така ми разказа замисъла на комедията си.

Той невесело се усмихна.

— Не, Феликс Александрович. Когато ви е разказвал това, пиесата вече от четвърт век е била написана. И е лежала в три екземпляра, редактирана, коригирана, съвсем готова да бъде поставена, в чекмеджето на бюрото му. Помните ли бюрото му? Огромното, старинно бюро с много чекмеджета. Та там, отляво, най-долу е лежала комедията му с непохватното заглавие „Изпитал“.

Той произнесе това с такава тежест и същевременно толкова тъжно, че на мен не ми оставаше друго, освен малко за помълча. Помълчахме. Той отново отвори папката ми и се зае да прелиства ръкописите.

Изпитвах лека обида към Анатоли Ефимович, че не ми се беше доверил и не ми беше показал това късче от живота си, а ми се струваше, че той ме обича и ме отличава от останалите. Макар че, от друга страна, какъв му бях аз, че да ми се доверява? Беше ме удостоявал с разговори в кухнята, където пиехме чай и където приемаше само близки хора, трябваше да съм благодарен и на толкова…