Аркадий Стругацки - Куца съдба

Но, разбира се, нищо такова не казах, не прехвърлих крак върху крак, а седях кротко, примерно и гледах как той придърпва към себе си моята папка, как внимателно и прецизно развързва ширитчетата, като при това сякаш се усмихва с дългата си тънка уста и май поглежда към мен през падналите пред лицето му коси — любопитно или леко ехидно, но явно доброжелателно.

Той отвори папката и видя нотите. Веждите му леко се повдигнаха. Като мърморех неловки извинения, аз се пресегнах за проклетата партитура, но той, без да откъсва поглед от нотните редове, ме спря с леко движение на дланта си. Несъмнено умееше да чете ноти и несъмнено беше заинтересуван от прочетеното, защото след като най-сетне ми разреши да извадя от папката манускрипта на падналия ангел, той ме погледна с тъжните си сиви очи и каза:

— Трябва да ви кажа, че в старите писателски папки се срещат интересни неща…

Не ми дойде наум какво да му отвърна, пък и той не чакаше от мен отговор, а вече бързо, но внимателно прелистваше копията на моите рецензии за отдавна гниещите в редакционните архиви изделия от самотека, копията на анотациите на японски патенти, ръкописите на преводите ми от японски технически списания и останалите вехтории, останали от онези тежки за мен години, когато бяха престанали да ме публикуват и се бяха заели здраво да ме хулят…

Той прелистваше, изглежда, надявайки се да открие сред тази купчина вехтории нещо поне малко полезно и мен ужасно ме досрамя, и се почувствах последна свиня, че ето пред мен седи един строг и тъжен човек, не някакъв халтураджия или конюнктурен тип, и той, изглежда, е чел Сорокин, и е очаквал от Сорокин сериозен материал, на който да може да се опре в работата си, очаквал е от Сорокин елементарна порядъчност, а Сорокин му е довлякъл цял чувал боклуци и ги е изсипал на бюрото — сиреч на, дано ти приседне.

Терзаех се от приблизително такива преживявания, когато той най-сетне затвори позорната папка, сложи върху нея бледите си ръце с дълги слаби пръсти и отново ме погледна.

— Виждам, че изобщо не ви интересува обективната стойност на творчеството ви, Феликс Александрович — произнесе той.

Не знам дали в думите му или в тона му се съдържаше упрек, но аз поради плебейско чувство за противопоставяне моментално тръгнах с рогата напред.

— И защо смятате така?

— Ами как? — той почука с нокът по папката. — От донесения от вас материал следва само това, че имате лош почерк и че в Япония много сте работили над горивните елементи.

Вътре в мен се размърда скандалджията демон на интригите, за да изтръгне злобно-страхливи оправдания от сорта: „Изобщо не ме интересува, беше казано какъвто и да било ръкопис, ето ви какъвто и да било, моля ви се, виж ги ти, те самите не знаят какво искат, а после недоволстват…“ Но не казах нищо подобно, а унило промълвих:

— Така се получи…

И неочаквано за себе си допълних:

— Не ми се сърдете, моля ви.

— Ама, моля ви се — рече изведнъж той и се усмихна със странна, тъжно-нежна усмивка. — Как да ви се сърдя, Феликс Александрович? Та нали не ние, а вие сте този, който има по-голяма нужда от това.

И в този миг осъзнах какво потресаващо нещо беше казал той преди минута.

— Разрешете — промълвих аз, кой знае защо снишавайки глас. — Вие сигурно се шегувате? В какъв смисъл казахте това — за обективната ценност?

— В най-прекия — отвърна той, спрял да се усмихва.

— Нима е възможно? Какво излиза — че вие тук сте изобретили Мензура Зоили?

— Защо не? И Мензурата, и много други неща…

— Ама, моля ви се! Та това е безсмислица! Каква обективна ценност може да има едно произведение?

— Защо пък не? — повтори той.

— Ами най-малкото, защото… Но това е банално, ще ме прощавате! На мен, например, ми харесва, а на вас ви се повръща от всяка дума. Днес за това гърми целият свят, а утре всички са го забравили…

— Всичко това е вярно, Феликс Александрович, но какво отношение има към обективната ценност?

— Ами такова отношение има към обективната ценност — разгорещено казах аз, — че обективно ценното произведение трябва да е ценно и за вас, и за мен, да е било ценно и вчера, да бъде ценно и утре, а такова нещо няма, това е невъзможно!

Той обаче възрази, че аз бъркам обективната с вечната ценност. Наистина няма вечни ценности, в литературата и изкуството няма такова нещо, което да бъде ценено от всички и винаги. Но не съм ли забелязал, че много от произведенията, след като мине шумотевицата покрай тях, след като уж изживеят своя живот, изведнъж се възраждат след векове и отново около тях се шуми, и те заживяват отново, дори още по-шумно и енергично отпреди. Може би има смисъл тази способност да се възродиш за нов живот да се смята за мярка за обективна ценност? При това става дума само за един от евентуалните подходи към проблема за обективната ценност… Съществуват и други, по-функционални, по-удобни за алгоритмизиране…