Аркадий Стругацки - Куца съдба

Но едновременно с тази лека обида изпитвах почуда. Учудваше ме не това, че Мензура Зоили, оказва се, вече отдавна е изобретена и изпробвана. Учудваше ме, че не изпитвам никакво учудване по този повод. Както и да го погледнеш, реалното съществуване на подобна машина обръщаше много от представите ми за възможното и невъзможното…

Сигурно цялата работа беше там, че самата личност на събеседника ми до такава степен излизаше извън рамките на тези мои представи, че всичко останало ми изглеждаше странно и смайващо само дотолкова, доколкото беше нейно производно. Ужасно ми се искаше да попитам дали той не е същият онзи млад изобретател, който е спретнал седмицата на ужасите в Кукушкино, а после е бил показан в пиесата на Анатолий Ефимич. Вече леко се изкашлях и отворих уста, но той моментално вдигна към мен прозирните си сиви очи и аз тутакси осъзнах, че за нищо на света няма да се осмеля да му задам този въпрос. Изтърсих напосоки:

— Та какво се получава? Всички тези шкафове са „Изпитал“? Значи правилно се говори при нас, че вие тук измервате нивото на нашите таланти?

Този път той дори не се усмихна.

— Не, разбира се — рече той. — Тоест, в известен смисъл — да. Но, общо взето, се занимаваме със съвсем други проблеми, много специални, по-скоро лингвистични… или по-скоро социолингвистични.

Попитах трябва ли да разбирам, че тези ръбести шкафове действително могат да измерят нивото на моя талант, само че сега са настроени за друга задача. Той отговори, че в известен смисъл това е точно така. Тогава аз не без сарказъм се осведомих с какви единици се измерва при тях талантът: по петобалната система, като в средните училища, или по дванадесетобалната, както се измерват земетръсите… Той възрази, че би било наивно да се предполага, че едно толкова сложно социопсихологическо явление, като таланта, може да се оценява в такива примитивни единици. Талантът е специфично явление и измерването му изисква специфични единици.

— Впрочем — каза той — ще е по-просто да ви покажа как работи машината. Данните, които тя предоставя, имат твърде косвено отношение към таланта, но все пак… Ето, да речем, тази страничка, вашата рецензия за някаква повест с названието „Раждането на гълъбичката“… Що за повест е това може да се разбере само по заглавието… Но машината ще си има работа не с повестта, а с вашата рецензия, Феликс Александрович.

Той не без усилие махна ръждясалия кламер, взе горния лист и го сложи в едно мъничко чекмедженце с размера на машинописна страница. После затвори чекмедженцето, небрежно щракна няколко двупосочни прекъсвача на пулта и натисна с показалец червен бутон с лампичка вътре. Лампичката изгасна, за сметка на това обаче защъкаха и замигаха многобройните светлинки на вертикалното табло и оживяха два големи екрана отстрани на таблото. Заизвиваха се като змии кривите, заподскачаха цифри, затракаха и тихичко замрънкаха различните клистрони, кенотрони и останалите електронни дреболии. Това е то епохата на НТР.

Всичко трая към половин минута. После мрънкането спря, а върху таблото и екраните се възцари мир и ред. Сега там светеха две гладки криви и огромно количество различни цифри.

— Ами това беше всичко — рече той, издърпа чекмедженцето и върна листа в папката.

Преди да успея да отворя уста, той вече ми обясняваше, че ето тези цифри са ентропията на моя текст, а ето тези охарактеризират нещо, което е дълго за обяснение, а ей тази крива е изгладеният коефициент на нещо си, дето не ми стана ясно, пък ей тази е разпределение на нещо, което разбрах и дори запомних, но забравих веднага.

— Обърнете внимание на тази цифра — каза той, почуквайки с пръст по самотната четворка, настанила се в долния десен ъгъл на цифровия екран. — Сред колегите ви кой знае защо се е формирало убеждението, че именно това е прословутата обективна оценка или индекса за гениалност, както я нарича този странен, омотан с бинтове човек.

— Съюзния Охльо — измърморих аз машинално.

— Възможно е. Впрочем, днес той се нарече Козлухин, а общо взето се е появявал тук неведнъж, всеки път с друг ръкопис и под друго име. Та той упорито нарича тази цифра индекс на гениалност и смята, че колкото е по-висока, толкова по-гениален е авторът…

И той ми разказа как, опитвайки се да разубеди Петя Скоробогатов, веднъж е откъснал произволно от случайно попаднал му вестник фейлетон за мошениците в търговската мрежа и го е поставил в машината, която показала седемзначно число, и макар че с невъоръжено око си личало, че фейлетонът е безнадеждно далеч от гениалността, Петя Скоробогатов не се разубедил, хитричко намигнал и грижовно скрил парчето вестник в набъбналия си тефтер.