Аркадий Стругацки - Куца съдба

Когато чух за Лайпциг, неволно хвърлих кос поглед надясно. За щастие, Цирея вече го нямаше.

— А това какво е? — извика изведнъж Петя и изтръгна от ръцете ми папката. — А! Значи и музика пописваш? — рече той, като видя нотите. — Зарежи, не те съветвам. Умряла работа. — Той пъхна папката обратно в ръцете ми. — Ето аз сега… Чак сам се учудих. Получих сега бесен индекс. Направо бесен. Тоя тип не ми върна ръкописа. „Няма да ви го дам — вика. — Това е еталон.“ Аз му викам: „Какъв ти еталон, писано е между другото, случайна поръчка.“ А той ми отвръща: „За вас е случайна, а за нас е еталон.“ Нее, Феликс, машината не можеш да я излъжеш, къде ти!

Отново се отвори вратата и в коридорчето се върна Цирея. Той престъпи прага, затвори плътно вратата след себе си и се спря. Няколко секунди стоя, подпирайки се с една ръка на стената, а с другата притискаше към гърдите си разкошната папка. Лицето му беше позеленяло, като на разложен покойник, устата бе мъчително полуотворена, очите му бяха изхвръкнали от орбитите.

— Как така? — изсъска той, впрочем съвсем ясно. — Как е възможно? Та нали аз с очите си…

Той се олюля и ние с Петенка се юрнахме към него да го хванем да не падне. Но той ни отстрани с ръката, в която стискаше папката.

— Та нали аз лично… — със свистящ шепот изрече той, вперил поглед в пространството между двама ни. — Лично!

— Дреболии — бодро каза Петя, прегръщайки го през талията с ръката, в която държеше бастунчето. — Няма нищо особено. И преди се е случвало, и още много пъти ще се случва, Методий Кирилич…

— Ама вие наясно ли сте какви ги приказвате? — попита го Методий Кирилич дори с някакво отчаяние. — Или може би са затръбили Тръбите на Страшния съд?

— Не, не, не, не, не! — възрази Петя. — Това просто ви го гарантирам. Няма никакви тръби, освен за газ, с голям диаметър. Хайде двамата да поседнем, Методий Кирилич, и мъничко да си поемем дъх…

— Лично! — изскърца старецът. — А впоследствие сам го четох…

— Вие сте чели редовете, Методий Кирилич, а е трябвало между тях да четете — каза Петя и ми намигна нагло. — Там, изглежда, е имало подтекст, а вие не сте го доловили… И машината ви е хванала цаката…

— Какъв подтекст? Каква машина? Ама вие разбирате ли за какво говоря аз, младежо?

Беше ми тягостно и противно, извърнах се и в същия миг забелязах, че сега на светофарчето свети надписът „Влезте“. Надигнах се от мястото си като сомнамбул и се отзовах на поканата.

И преди съм бил в изчислителни центрове, така че сивите ръбести шкафове, таблата с мигащите по тях светлинки и останалите екрани и циферблати не привлякоха вниманието ми в тази голяма, ярко осветена стая. Доста по-странен и по-интересен ми се видя човекът, седящ на бюрото, което бе затрупано с папки и рула хартия.

Май ми беше връстник — слаб мъж с руса, леко разпиляваща се коса, с общо взето обикновени, но същевременно запомнящи се черти на лицето. Нещо в това лице те караше да застанеш нащрек, караше те вътрешно да се стегнеш и да говориш кратко, литературно, без всякакви шегички. Върху сивия си костюм носеше синя лабораторна престилка, ризата му беше снежнобяла, а вратовръзката семпла, със старомоден възел.

— Затворете, моля ви, вратата — плътно — произнесе той с мек, приятен глас.

Огледах се и видях, че съм оставил вратата полуотворена, извиних се и леко затръшнах крилото на вратата. После се представих по име. Нещо в лицето му се промени и аз разбрах, че името ми му е познато. Впрочем, той не се представи, а само каза:

— Много се радвам. Ако разрешите, нека погледнем какво сте ни донесли. Елате тук, седнете, моля.

В тези прости, дори най-прости и обикновени думи прозвуча, както ми се стори, някакво превъзходство, при това толкова значимо, че изведнъж изпитах нуждата да дам разяснения, да се оправдая, че не съм се отнесъл несериозно, че напоследък при мен така са се стекли обстоятелствата, и, общо взето, вече съм бил тук вчера, буквално на двайсет крачки от вратата му, но не съм успял да дойда, пак по независещи от мен причини.

Впрочем този пристъп на виновна почтителност, остър, почти физиологичен, бързо отшумя и аз, разбира се, не му казах нищо подобно, а просто се доближих до бюрото му, оставих пред него папката си и се настаних в доста удобния фотьойл. Изведнъж изпаднах в другата крайност, прииска ми се да седна в небрежна поза, да прехвърля крак върху крак и, разсеяно оглеждайки се, да избълвам някаква баналност от сорта: „А учените не живеят никак зле, чудесно са се уредили!“