Аркадий Стругацки - Куца съдба

Когато го видях, както винаги, под ключиците ми шавна хлад и аз, както винаги, си помислих: „А стига бе, той е жив! Пак е жив!“

Поздравих го. Той ми отвърна и предъвка с беззъба уста. Седнах през два стола от него и се загледах в стената отсреща. Не виждах нищо, освен съвсем опърпаната стена, небрежно боядисана със светлозелена блажна боя. Но физически усещах как избелелите старчески очички внимателно и целенасочено ме оглеждат, как на крачка от мен се извършва някаква привична мозъчна дейност — със скоростта на машина се размесват картончетата, на които е записано всичко: семейно положение, членство, участие, всички факти, всички слухове и сплетни и всевъзможни интерпретации на слуховете, и необходимите коментари към сплетните, и как се правят някакви умозаключения и равносметки, и как се формулират изводи, които евентуално ще потрябват занапред.

Разбира се, осъзнавах, че всичко това се дължи на моята психоза. Дъртата гадина едва ли дори ме познава, а дори да ме познава, нещата изобщо не се правят така, пък и времената са други, вече е стар, никому ненужен и не представлява опасност за никого. Не минава и година да не плъзне слух, че се е пренесъл в отвъдното, сега е по-скоро персонаж от историческите анекдоти, отколкото жив човек — гнойна сянка, проточила се през годините в наши дни. И все пак аз не можех да се сдържа. Страхувах се.

В този момент той заговори. Гласът му беше скърцащ и неясен — сигурно заради лошата протеза. Но аз разбрах, че той смята тази зима за нормално снеговита и каза още нещо за климата и времето.

За пръв път в живота ми той ме заприказва. Думите му бяха съвсем банални, всеки друг би могъл да ги произнесе. Но аз също като в оня виц изпитах желание да вдигна ръце, за да се защитя от него и да закрещя: „Той говори!“

Преди много-много години, когато бях сравнително млад, напълно честен вътрешно и безпросветно глупав, изведнъж ми просветна (сякаш ме поляха със студена вода), че всички тези мрачни и отвратителни герои на ужасни слухове, черни епиграми и кървави легенди обитават не някакво абстрактно пространство на анекдотите. Как пък не! Ето един седи на съседната маса, вече доста наквасен — и добродушно се опитва да улови маслината в супата. А онзи, накуцвайки с поразения от артрита крак, се спуска насреща по беломраморната стълба. А ей оня, закръгленият, вечно мокър от пот, се мотае въодушевено из коридорите на Московския градски съвет, размахвайки списъка на нуждаещите се от жилище писатели…

И когато осъзнах това, бях изправен пред мъчителния въпрос: как да се отнасям към тях? Как да се отнасям към тези хора, които по всички възприети от мен нравствени и морални правила са престъпници, дори още по-зле — палачи, дори още по-зле — предатели! Случваше се, според слуховете, да ги шамаросват, да изливат върху главата им чиния супа в ресторанта, публично да ги заплюват в очите. Според слуховете. Аз самият никога не съм виждал такова нещо. Пак според слуховете, не са им подавали ръка, извръщали са се при среща, отправяли са към тях резки думи на събранията и заседанията. Да, май се беше случвало нещо подобно, но лично аз не знам нито един такъв инцидент, в чиято основа да не лежи нещо, което да няма нищо общо с романтиката — взета под носа карта за почивка, най-банална любовна интрижка, потулена, но станала всеобщо достояние недобро-желателна рецензия.

Те се разхождаха сред нас с ръце, обагрени до лактите с кръв; с памет, гноясала от невъобразими подробности; със задушена или дори размазана, мъртва съвест — наследници на апартаменти, ръкописи и постове, които са останали без наследници след смъртта на техните собственици, автори и заемащите постовете лица. И ние не знаехме как да се държим с тях. Ние бяхме млади, честни и лесно се палехме, искаше ни се да им удряме шамари, но нали те бяха стари и отпуснати, отеклите им бузи бяха набраздени от бръчки и беше недостойно да тъпчеш падналите; изпитвахме желание да ги приковем към позорния стълб, да ги заклеймим публично, но нали те уж вече бяха приковани и заклеймени, вече бяха изхвърлени на бунището и никога повече нямаше да надигнат глави? За назидание на потомството ли трябваше да го направим? Но нали този кошмар никога повече няма да се повтори и нима потомството има нужда, точно от такива назидания? И изобщо, струваше ни се, че ще мине някоя и друга година и те окончателно ще изчезнат в бездната на историята, и въпросът дали да им подадем ръка при среща или демонстративно да им обърнем гръб ще отпадне от само себе си…