Аркадий Стругацки - Куца съдба

— Оригинално шотландско?

— Истински скоч. Дръжте.

Той се пресегна да подаде чашата на Виктор.

— Добре си живеят някои хора — рече Виктор и отпи.

— Къде можем да се сравняваме с писателите — каза дългият и също отпи. — Защо не разкажете всичко по-подробно…

— Няма смисъл да настоявате — каза Виктор. — На вас ви плащат за това. Аз ви казах името, адреса сам го знаете, така че се залавяйте за работа. Още повече, че наистина нищо не знам. Освен… — Позамисли се и се престори, че изведнъж се е сетил за нещо. Дългият веднага се хвана на въдицата.

— Освен? — попита той. — Какво?

— Знам, че е отвлякъл един мокрец, и че е действал заедно с градските легионери. Как беше онзи там… Фламента… Ювента…

— Фламин Ювента — подсказа му дългият.

— Точно така.

— Това за мокреца сигурно ли е? — попита дългият.

— Да. Аз се опитах да попреча и господин санитарният инспектор ме цапардоса с бокс по главата. А после, докато се търкалях по тротоара, те отмъкнаха мокреца с една кола.

— Така, така — кимна дългият. — Значи е бил Суман… Виж ти, браво на вас, Банев! Искате ли още уиски?

— Искам — каза Виктор.

Каквото и да говореше, колкото и да се напрягаше, както и да се настройваше, всичко това му беше противно. „Е, нищо — помисли си. — Слава богу, че поне за доносник не ставам. Никакво удоволствие не изпитвам, макар че сега ще започнат да се ядат един друг. Голем беше прав: не биваше да се забърквам в тази работа… Или пък Голем е по-хитър, отколкото си мисля?“

— Моля — каза дългият и му подаде пълна чаша.

Тази нощ мина добре, без кошмари. Сънувах име: Катя. Само името и нищо повече.

Събудих се късно и реших да закуся в „Бисерна мида“. Имаме си в нашия квартал такава пивница, разположена точно срещу районния Пионерски дом. Отвън видът на заведението е доста странен, най-много подсеща за дълговременната огнева точка „Милионна“ от времето на Руско-финландската война, ударена от директното попадение на еднотонна бомба: скучни сиви бетонови канари, стърчащи накриво, тук-там гарнирани с кълба ръждива желязна арматура, които според замисъла на архитекта би трябвало да изобразяват морски водорасли, а на нивото на тротоара се нижат тесни прозорци-амбразури. А отвътре заведението е съвсем прилично, без никакви претенциозни нововъведения: фоайе с гардероб, от което се влиза в приветлива, добре осветена кръгла зала, където винаги има бира, може да си поръчаш обикновени студени мезета, от готвените блюда сервират бьоф строганов и фирмения деликатес — печено в гърненце. Но, виж, раци не съм виждал. От време на време на-минавам да закуся там — когато ми писва от варени яйца и фруктов кефир.

Стигнах тъкмо в момента, в който отваряха, бързо съблякох горната си дреха и седнах при маса до прозореца. Сервитьорът, у когото безцеремонността странно се съчетаваше със сънлива навъсеност, ми донесе халба бира и взе поръчка за печено в гърненце. Наоколо говореха на висок глас. И пушеха. На гладно.

На моята маса не сядаше никой, макар че мястото отсреща бе празно. От една страна, това беше прекрасно, разбира се. Мразя да общувам с непознати. От друга обаче, изведнъж ми хрумна, че това се е случвало и преди: дали в тролеите, дали в метрото, дали в такива кръчмички, където никой не ме познава, празното място до мен го заемат последно, когато няма други свободни места. Някъде четох, че има такива хора, чиято външност сама по себе си внушава било респект, било отвращение, или, общо взето, инстинктивно желание да се стои по-далеч. И щом си помислих за това, мислите ми тутакси се прехвърлиха към снощното писмо. Ето още едно фактче, макар и косвено, което потвърждава, че писмото не е било някаква глупава шега, че някой наистина бе надушил у мен нещо чуждо, което навежда на фантастични мисли. Обаче все тая, главното, разбира се, не е в тези дреболии, а в моите „Съвременни приказки“.

Господи, тази книга действително е като същинско дете: причинява ми повече ядове и мъки, отколкото радости и удоволствия. Редакторите я кълцаха като зеле, правиха я на юфка и фиде и ако не беше Мирон Михайлович, щяха да я обезобразят за цял живот. А когато все пак излезе, срещу нея се опълчиха рецензентите.

В ония времена фантастиката току-що бе започнала да се формира, беше тромава, безпомощна, обременена от генетичните болести на четиридесетте години и рецензентите я третираха като глинен истукан за упражнения в кавалерийска сеч. Четях рецензиите за „Съвременните приказки“, съсках болезнено и пред очите ми, като на екран, се изправяше бледен красавец с черкезка наметка и угаснал взор на заклет представител на славния дроздовски полк; виждах как той допушва тънката цигара, с два пръста, внимателно, отлепва олигавената угарка от устната си, присвива очи към беззащитната ми книга, бавно оголва извитата си сабя и след лека засилка на пръсти, със замах вдига над главата си синкавата стомана…