Аркадий Стругацки - Куца съдба

Те пишеха, че аз подражавам на не най-добрите американски образци. (Сега тези образци са признати за най-добрите.) Пишеха, че при мен колите засенчват хората. (При мен изобщо нямаше коли, ако не се броят автобусите.) „Къде е видял авторът такива герои?“ — питаха те някого. „На какво може да научи нашия читател такава една литература?“ — питаха се помежду си. „И като фалшива нота в дейността на издателството прозвуча публикацията на безпомощната книга на Сорокин…“

А после с гръм и трясък излязоха обзорът на Гагашкин и фейлетонът на Брижейкин в „Доброволен информатор“ и аз се приземих в болницата, и едва тогава моите ръководни благодетели се усетиха, че пред очите им затриват един добър човек, макар и направил погрешна стъпка по недоглеждане, и взеха мерки. Не обичам да се сещам за този епизод.

Тогава още не бях чел „Марсиански хроники“ и дори не бях чувал за съществуването на такава книга. Писах своите „Приказки“, без да имам представа, че при мен се получава обратното на „Марсиански хроники“: цикъл от смешни и тъжни истории за това как извънземните са колонизирали нашата Земя. За мен главното там беше да се опитам да погледна на нас, на обикновения ни живот, на нашите страсти и надежди с очите на чужди същества, не някакви злобни чужди същества, а просто равнодушни същества, които мислят и чувстват различно. Според мен се получи наистина забавно, само че някои критици и досега ме смятат за ренегат на голямата литература, а някои читатели, както се оказва — за един от героите на тази книга…

Сервитьорът ми донесе печеното, помолих го за още една бира и започнах да се храня.

— Свободно ли е? — произнесе нечий леко хриплив глас.

Когато вдигнах очи, видях, че до масата ми, сложил длан на облегалката на свободния стол, стои висок гърбушко с пуловер и протрити дънки, с тясно бледо лице, обрамчено от къдрави златисти коси, спускащи се до раменете. Кимнах без капка приветливост и той моментално се настани странично към мен — изглежда, гърбицата му пречеше. След което остави отпреде си тънка черна папка и започна тихичко да почуква по нея с нокти. Сервитьорът донесе бирата ми и очаквателно погледна гърбушкото. Оня промърмори: „На мен същото, ако може…“ Доядох месото, надигнах халбата и в този момент забелязах, че гърбавият е вперил очи в мен, а на дългите му червени устни блуждае усмивка, която бих нарекъл любезна, ако не беше толкова нерешителна. Вече знаех, че ще ме заприказва, и той ме заприказва:

— Разбирате ли — каза той, — посъветваха ме да се обърна към вас.

— Към мен ли?

— Да. Именно към вас.

— Така — рекох аз. — А кой ви посъветва?

— Ами ето… — Той с готовност се заозърта, източил шия, сякаш в стремеж да надзърне над главите на клиентите на заведението. — Странно, той току-що седеше там… Ама къде се дяна?…

Гледах го. Целият беше някак мърляв. От ръкавите на сивия мърляв пуловер се подаваха мърлявите маншети на ризата и якичката на ризата също беше омазнена и мръсна. Ръцете му с дълги пръсти също бяха отдавна немити, както и дългите златисти къдрици, както и бледото му слабо лице с белезникава набола четина по бузите и брадичката. И намирисваше — на курник, на нещо възкисело и неподдържано. Странен тип беше: за алкохолик изглеждаше май прекалено солидно, а за така наречен приличен човек изглеждаше прекалено западнал.

— Тръгнал си е май — уведоми ме виновно той. — Както и да е… разбирате ли, той ми каза, че вие сте способен, ако не да повярвате, то поне да разберете.

— Слушам ви — казах аз с неприкрита въздишка.

— Всъщност… ето! — Той подбутна през масата към мен папката си и ме подкани с жест да я отворя.

— Ще ме прощавате — решително казах аз, — обаче не чета чужди ръкописи. Обърнете се към…

— Това не е ръкопис — бързо каза той. — Тоест това не е, каквото си мислите…

— Все едно — казах аз.

— Не, моля ви се… Това ще ви заинтересува! — И когато видя, че нямам намерение да докосвам папката, той сам я отвори пред мен.

В папката имаше ноти.

— Слушайте… — казах аз.

Но той не склони да ме слуша. Със снишен глас, приведен над масата към мен, започна да ми разправя точно каква е работата, като извършваше ораторски движения с китката на дясната си ръка и ме облъхваше със смесените миризми на птицеферма и бъчва.

А искането му към мен се състоеше в това, че ми предлагаше само за пет рубли да се сдобия с пълната и неделима собственост върху партитурата на Тръбите на Страшния съд. Лично бил направил съвременната нотна интерпретация на оригинала. Откъде я има? Това е дълга история, която освен всичко друго е много трудно да се представи с общоприетите термини. Той… как да го каже… ами той е паднал ангел. Озовал се е тук, долу, без никакви средства за съществуване, буквално само с онова, което имал в джобовете си. Практически е невъзможно да си намери работа, защото, естествено, няма никакви документи… Самота… Чувството, че си ненужен… Безперспективност… Само пет рубли, нима това е толкова скъпо? Е, добре, нека са три, макар че са му заръчали да не се връща без петачка…